Нора Робъртс - Опасен огън

Единствените други, които репетираха него ден под големия купол, бяха ездачите. От съседния манеж се разнасяше тежкия, глух тропот на копитата. Джоу надзираваше Джери, който в момента редеше животните в пирамида. По даден знак Лазаръс започна да се изкачва по извитата в широка дъга стълба, която увенчаваше върха на пирамидата. На два пъти се спира и на два пъти Джери трябваше за повтори командата.

— Добре — оповести Джоу, когато фигурата беше направена докрай.

— Той се заинати — взе да се оплаква Джери, ала тя го смъмри.

— Не бъди прекалено припрян. Накарай ги да слязат — тонът й беше отсечен и делови. — Внимавай да спазват реда си. Важно е привикнат и да го съблюдават.

С ръце на кръста, Джоу зорко наблюдаваше действията на младежа. Според нея той притежаваше заложби. Нервите му бяха здрави, имаше усет към животните и постепенно се приучваше на търпение. При все това тя се бавеше със следващата стъпка в обучението му — да го остави сам на арената. Дори само с Мърлин й се струваше твърде рисковано. Джери още се държеше прекалено свойски с лъвовете. Все така не си даваше напълно сметка за тяхната хитрост и коварство.

Джоу сновеше из клетката и свикналите с нея зверове не проявяваха безпокойство. Те заеха местата си върху пиедесталите, а тя отново се върна и застана до Джери. — Сега тръгваме по редицата. Караш ги да напра вят номера с изправянето, после ги освобождаваме.

Един по един лъвовете се изправяха на задните и лапи и пореха въздуха с предните. Двамата минаваха последователно покрай всеки от тях. Горещината и задухата в шатрата бяха започнали да стават нетърпимо мъчителни и потискащи. Дрехите им лепнеха по гърба. Джоу си мечтаеше за студен душ. Когато стигнаха до Хамлет, той не се подчини на командата, озъби се и изръмжа негодуващо.

Злонравен грубиян, помисли разсеяно тя, докато чакаше Джери да повтори командата. Той така и стори, но едновременно с това направи крачка напред, за да подсили думите си.

— Не, не толкова близо! — предупреди го бързо Джоу. Още докато говореше, видя промяната в очите на Хамлет.

Спусна се несъзнателно към Джери, бутна го назад и го заслони с тяло. Хамлет замахна. Ноктите му стърчаха. В първия миг сякаш нагорещено желязо я жегна по рамото, когато лапата разкъса кожата й. Тя се обърна незабавно с лице към лъва, хвана здраво Джери за ръката и отстъпи заднешком извън обсега на лапите.

— Не бягай! — заповяда, усетила го, че трепери, обзет от паника.

Цялата й ръка бе обляна от шурналата кръв. Като гледаше движенията й да са бързи, ала плавни, взе камшика от Джери с лявата си ръка и силно изплющя с него. Знаеше, че ако Хамлет продължеше непокорството си и нападнеше, положението ставаше безнадеждно. Другите лъвове неминуемо щяха да се присъединят към схватката. Всичко щеше да свърши, преди да може да се предприеме каквото и да било. Абра вече мърдаше неспокойно и оголваше зъби.

— Отворете тунела! — извика Джоу. Гласът й бе леден. — Назад към вратата — нареди на Джери, после даде знак на животните да напуснат арената. — Ще ги изкарам един по един. Движи се бавно — инструктираше го тя — и ако ти кажа да спреш, замръзваш на място. Разбра ли?

Чу го как преглъща, без да сваля очи от големите котки, които започнаха да скачат от пиедесталите си и да се отправят към тунела.

— Той те докачи. Силно ли те одра?

Думите бяха едва доловим шепот, напоен с ужас.

— Казах да вървиш! — половината лъвове бяха напуснали арената, но Хамлет беше заковал очите си в Джоу. Нямаше време за губене. Част от съзнанието й регистрира някакви викове извън клетката, ала тя го блокира и се съсредоточи върху звяра. — Хайде, върви — повтори на Джери. — Прави каквото ти се казва!

Той пак преглътна шумно и заотстъпва назад. Секундите се проточиха безкрайно, докато се чу издрънчаването на решетката. Когато дойде неговият ред, Хамлет дори и не помръдна, за да напусне мястото си.

Джоу беше останала сама с него. Подушваше жегата миризмата на дивото и на собствената си кръв. Ръка й тръпнеше от болка. Бавно направи опит да тръгне назад. Вратата на клетката изглеждаше отдалечена на стотици километри. Тялото на лъва незабавно се напрегна и тя спря. Знаеше, че няма да й позволи да прекоси арената. Бе невъзможно да го изпревари, защото той щеше да вземе разстоянието с един скок. Трябваше го склони. Нямаше никакъв друг изход, освен да му се наложи.

— Вън! — заповяда твърдо. — Вън, Хамлет! Той продължаваше да я гледа и Джоу усети струйка да се стича между плешките й. Кожата й лепнеше от студена пот, за разлика от топлата кръв, която течеше от рамото надолу по ръката й. Изведнъж в съзнанието й живо изникна картината как лъвът влачеше баща й из клетката. Ужас скова гърлото й. Почувства как косата й се изправя и разбра, че ако само за миг се поддадеше на страха, това щеше да я погуби. Стегна се вътрешно и с усилие го пропъди.