Нора Робъртс - Опасен огън

— Просто — промърмори той, вдигна ръка и я погали по косата. — Питам се така ли щеше да си мислиш, ако можеше да го наблюдаваш отстрани.

— Не зная. Никога не ми се е случвало.

И другата му ръка се зарови в косите й. Прокарваше пръсти, сякаш я решеше, и като че ли изцяло бе погълнат от тази дейност. Бавно преметна кичур по кичур назад и дланите му обрамчиха лицето й. Стояха под сноп светлина, която неимоверно удължаваше сенките им.

— Толкова си очарователна — прошепна Кийн.

Джоу нито се обади, нито помръдна. Този път имаше нещо различно в начина, по който я докосваше. Нежност и колебание, каквито не бе усещала преди. Макар да гледаха право в нея, не можеше да прочете изражението на очите му. Лицата им бяха съвсем близо и дъхът му я гъделичкаше. Обви с ръка врата му и притисна устни в неговите.

До този момент не бе съзнавала колко празна се чувства, как страшно й се бе искало да го прегърне. Устните й копнееха за него. Притисна се плътно, докато ръцете му престанаха да са нежни. Превърнаха се в нетърпеливи и търсещи, жадни и ненаситни. Бяха забравени седмиците, през които го нямаше, през които бе мечтала за неговото докосване. Тялото й се сгря и съживи от кипналата кръв. Страстта я освободи от задръжки, езикът й търсеше неговия и увлече целувката в диви и потайни дълбини. Устните им се разделиха, само да за се слеят отново в още по-силен порив. Тя разбра, че всички блянове и желания бяха, в крайна сметка, само едно-единствено — Кийн.

Той се откъсна от нея и допря буза в косата й. В този миг Джоу почувства по-пълно удовлетворение, от когато и да било. Внезапно Кийн се отдръпна.

Тя приглади с ръка разрошените си коси. Наблюдаваше го озадачено как бърка в джоба си и вади тънка пура. Щракна запалката.

— Кийн?

Гледаше го и знаеше, че очите й му предлагаха всичко.

— Имаше тежък ден днес — подхвана той със странен за момента вежлив тон. — Ще те изпратя до фургона.

Джоу наведе глава. Тялото й болезнено тръпнеше.

— Защо правиш това?

Очите й унизително се напълниха със сълзи и я задавиха. Замъглиха погледа й и отразяващите се в тях светлини сякаш я заслепиха. Премига, за да ги спре и върне обратно. Кийн я видя и смръщи вежди.

— Ще те изпратя — повтори.

Безстрастният му тон отприщи цялата й мъка и гняв.

— Как смееш? — избухна тя. — Как смееш да ме накараш да те… — Думата „обичам“ за малко да се изплъзне от устата й, но успя да я преглътне. — Да те желая, а после да се отдръпваш! Бях права за теб от самото начало. Ала помислих, че съм се лъгала. Ти си студен и безчувствен. — Дишаше тежко и накъсано, но нямаше да си тръгне, докато не му кажеше всичко. Лицето й бе пребледняло от вълнение. — Не зная защо съм се надявала да разбереш какво ти е оставил Франк. Нужно е сърце, за да видиш неосезаемото. Ще се радвам да свърши сезонът и да направиш каквото там си си наумил! Ще се радвам никога повече да не те видя! Няма да ти позволя да ми причиниш това още веднъж! — Гласът й трепереше, ала Джоу не направи опит да го успокои. — Никога повече да не си ме докоснал!

Той я изгледа продължително, после внимателно всмукна от пурата.

— Добре, Джоу.

Кроткият тон на отговора му изтръгна хлип от гърлото й, преди да се обърне и побегне далеч от Голямата шатра.

През юли трупата обикаляше Вирджиния, докосна се и до западните й покрайнини на път за Кентъки, после навлезе в Охайо. Температурите се покачваха и зрителите в Голямата шатра си вееха усилено, за да пропъдят задухата, но все така идваха.

От вечерта на Четвърти юли Джоу гледаше да избягва Кийн. Това не беше толкова трудно, колкото би се оказало, ако той не прекара половината месец в Чикаго, зает със своите дела. Джоу вегетираше. Ядеше, защото храната й бе необходима да поддържа силите си. Спеше, защото почивката бе от съществено значение за бдителността й в клетката. Яденето не й се услаждаше, нито пък намираше покой в съня. Понеже повечето й колеги от трупата я познаваха твърде добре, тя по всякакъв начин се стараеше да изглежда нормално. Най-вече бе нужно да избегне каквито и да било въпроси, съвети и съчувствие. Налагаше се също, поради характера на работата й, да следи и контролира душевното си равновесие през по-голямата част от деня. След редица опити и провали, Джоу успя да постигне задоволителен успех.

Обучението на Джери продължаваше и той бележеше видим напредък. Допълнителните занимания с него запълниха и малките й пролуки свободно време. Следобедите, в които по график не се предвиждаха дневни представления, те двамата прекарваха на арената. С нарастването на опита и уменията му, тя започна да пуска в клетката и други лъвове, освен Мърлин. Към началото на август вече работеха с пълния им състав.