Нора Робъртс - Опасен огън

— Ако смяташ да отмъстиш за честта ми, то знай, че Боб не я е накърнил кой знае колко. Едва ли трябваше да го заколиш на мига. Може би е по-добре да го подложиш на мъчения ден-два.

Кийн изруга под нос, ала на устата му трепна неволна усмивка. Джоу я забеляза и пусна ръкава му.

— Госпожица Уайлдър те помилва временно — обърна се към замаяния Боб с твърд и безпрекословен тон, който Джоу си представи, че навярно използва за сплашване и вдъхване на респект у свидетелите. — Тя е по-мекосърдечна от мен. Затова няма да те цапардосам още няколко пъти, както заслужаваш, нито ще те изритам от лагера, както смятах да направя. — Помълча малко, за да даде време на Боб да помисли върху двете възможности. — Вместо това ще ти охладя прекомерната разпаленост… — С рязко движение го сграбчи и изправи на крака. — Но само да съм чул, че още веднъж си се доближил неканен до госпожица Уайлдър или някое друго от момичетата тук, ще се върнем към обещаното по-горе. И преди да те изхвърля, всички ще узнаят, че си бил повален с един удар от петдесеткилограмова жена.

— Да, господине, да, господин Прескот — смотолеви колкото можа по-ясно Боб.

— Върви да си лягаш — обади се кротко Джоу, видяла, че бе пребледнял. — Сутринта ще се чувстваш по-добре.

— Очевидно не си пила много тази вечер — рече Кийн, когато Боб се отдалечи с несигурна крачка. Обърна се ухилен. — Съмнително е обаче да се почувства по-добре на сутринта. Къде си научила това дясно кроше? — попита, като взе ръката й и започна да я разглежда.

На Джоу й стана приятно, че й говори без тънката, невидима преграда на любезната вежливост. Засмя се и остави пръстите му да се преплетат с нейните.

— Съмнявам се дали щях да го съборя, ако вече сам не беше залитнал в тази посока — лицето й бе обърнато нагоре към него и проблясваше в бледата светлина на звездите. В очите му се мярна израз, който тя не можа да разгадае, после бързо изчезна. — Какво има? — попита го.

Той не отговори. Сърцето й заби бързо в очакване да я целуне.

— Нищо — отвърна й след малко. Мигът беше отлетял. — Хайде, ще те изпратя до фургона.

— Аз не отивах там — хвана го под ръка Джоу. Искаше й се да върне непринуденото му държане. — Ако дойдеш с мен, ще ти покажа една магия. Нали обичаш вълшебствата, Кийн? — усмихна му се подканящо. — Дори един сериозен, улегнал и трезвомислещ адвокат сигурно ги обича.

— С това ли те впечатлих? Като сериозен, улегна и трезвомислещ?

Тя за малко да се разсмее на досадата в гласа му.

— А, не само, макар че отчасти — радваше се на усещането просто да е до нея. — Склонен си донякъде към рисковани постъпки, имаш и доста добро чувство за хумор. Освен това — добави в пристъп на великодушие, — характерът ти не е от най-ужасните.

— Май съм ти напълно ясен.

— О, не! — спря Джоу и се извърна към него. — Съвсем не е така. Знам само какъв си тук. Това, което представляваш в Чикаго, мога единствено да го подозирам.

Той повдигна вежда. Беше събудила любопитството му.

— Там различен ли съм според теб?

— Не зная — сбърчи тя замислено чело. — Не си ли? Условията са други. Вероятно имаш къща или голям апартамент, домашна помощничка, която идва един път… Не, два пъти в… седмицата. — Представила си мислено картината, Джоу зарея поглед напред и продължи да я описва: — Кабинетът ти е с изглед към целия град, имаш способна секретарка и усърден помощник. Ходиш на делови обеди в клуба. В съда си страхотен и бляскаво печелиш дела. Имаш си личен шивач и посещаваш гимнастически салон три пъти седмично. Естествено, театър в края на седмицата, както и някакъв спорт — тенис, да речем, не голф. Или не, хандбал.

Кийн клатеше глава.

— Това ли е вълшебството, което щеше да ми показваш?

— Не — сви рамене тя и продължи да върви. — За това не е нужно да си ясновидец или да имаш много пари, за да си представиш какво правят хората, които ги имат. Ала знам, че към работата си се отнасяш сериозно. Не би избрал професия, която ти е безразлична.

Той крачеше в мълчание. Когато заговори, гласът му бе тих и сдържан.

— Не съм уверен дали ме удовлетворява твоето кратко описание на живота ми.

— Съвсем схематично е — отвърна Джоу. — Трябва по-добре да те опозная и разбера, за да попълня празнините.

— А не си ли?

— Какво? — попита тя. — Дали те разбирам? — Досмеша я от нелепата несъстоятелност на въпроса му. — Естествено, че не те разбирам. Как бих могла? Ние живеем в два различни свята.

Бяха стигнали до Голямата шатра. Джоу отметна платнището на входа и прекрачи в мрака. Щракна ключа и два реда прожектори грейнаха отгоре. Тъмнината отстъпи и намери убежище в ъглите, спотаи се върху задните редове.