Нора Робъртс - Опасен огън

— Участвали сте в представленията?

— О, да! — отвърна не без гордост Рейчъл и бузите й леко поруменяха. — И ме биваше при това. После забременях. Двамата с Франк бяхме като две деца, които очакват подарък за Коледа. Дори нямах деветнадесет, когато се роди Кийн. Бях прекарала в цирка близо година. През следващия сезон нещата се утежниха. Бях млада и малко уплашена от бебето. Изпадах в паника дори само ако кихнеше и непрекъснато дърпах Франк да ходим в града на лекар. Какво търпение е проявил, като си помисля сега. — Тя се наведе напред и хвана Джоу за ръката. — Можете ли да разберете колко тежък е такъв живот за някой, който не е пригоден за него? Осъзнавате ли, че извън неговата магия и възторжени вълнения има трудности, неволи, страхове, невъзможни изисквания? Самата аз бях почти дете вече с дете на ръце, за което трябваше да се грижа, без да притежавам издръжливостта, способностите и всецялата отдаденост на професионалните артисти в трупата, без майчински опит и увереност в себе си. Изкарах още една година пряко сили, живях в непрекъснато нервно напрежение. — Тя въздъхна тихо. — Когато сезонът приключи, се върнах в Чикаго.

За първи път Джоу можеше да види нещата от нейна гледна точка. Разказът на Рейчъл я накара живо да си представи състоянието на момиче, по-младо от нея самата, попаднало в непривичен и взискателен свят, при това с бебе, което трябва да гледа. През годините беше видяла немалко хора, които се опитваха да водят този суров живот и издържаха не повече от няколко седмици.

— Струва ми се, разбирам колко трудно ви е било — каза смутено, но все пак не всичко й беше ясно. — Ала защо, след като с Франк сте се обичали, не сте измислили нещо?

— Какво? — на свой ред попита горчиво Рейчъл. — Да наемем някъде къща и да живеем заедно половин година? Със сигурност щях да го намразя. Или той да изостави живота си тук и да заседне с мен и Кийн на едно място? Това щеше да унищожи всичко, заради което го обичах. — Тя поклати глава и се усмихна кротко. — Ние наистина се обичахме, Джоувилет, но не достатъчно. Компромисите невинаги са възможни и никой от нас двамата не бе в състояние да се нагоди към нуждите и желанията на другия. Аз опитах. Франк също щеше да опита, ако го бях помолила, ала всичко щеше да пропадне, преди още да бе започнало. Направихме най-мъдрото при дадените обстоятелства. — Тя се взря в очите на Джоу. Видя там самоуверения израз на младостта. — Навярно ти се струва безсърдечно и жестоко, но нямаше смисъл да запазваме това болезнено положение и да продължаваме да се измъчваме. Той ми подари Кийн и двете прекарани заедно години, които винаги съм ценяла като съкровище. Аз му дадох свободата без горчивина и разкаяние. Десет години по-късно отново намерих щастие. — Рейчъл се усмихна при спомена. — Обичах Франк и тази любов остава млада и сладка, както в деня, в който го срещнах.

Джоу преглътна. Търсеше начин да поиска прошка за подхранваната цял живот ненавист.

— Той… Франк пазеше тетрадка с изрезки за Кийн. Следеше чикагските вестници.

— Наистина ли? — грейна Рейчъл. Облегна се назад и вдигна чашата с чая. — Напълно в негов стил. Кажи ми, Джоувилет, той беше ли щастлив? Имаше ли това, което искаше?

— Да — отвърна без колебание Джоу. — А вие?

Рейчъл я изгледа. В първия момент замислено, после погледът й се стопли.

— Какво добро сърце имаш, благородно и състрадателно. Да, имах, каквото желаех. А ти, Джоувилет, ти какво искаш?

Без вече гнетящото я чувство за неловкост, Джоу се усмихна и тръсна глава.

— Повече, отколкото мога да получа.

— Бива си те — заключи Рейчъл, като я изгледа открито и преценяващо. — Мисля, че ти си боец, а не фантазьор — мечтател. Когато дойде време да избираш, няма да се задоволиш с по-малко от всичко. — Усмихна се и стана. Лицето на Джоу беше застинало в напрегнато изражение. — Ще ми покажеш ли своите лъвове? Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да те видя на арената.

— Да, разбира се — Джоу също се изправи, ала застина нерешително. После протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.

Рейчъл пое протегната ръка.

— Аз също.

През останалата част от деня Джоу търсеше Кийн, но безуспешно. След срещата и разговора с майка му беше станало още по-наложително да говори с него. Нямаше да намери покой, докато не направеше опит да се помирят. До началото на вечерното представление още не го бе открила.

Номерата се нижеха един след друг и й се струваха безкрайни, докато се терзаеше душевно и с мъчително нетърпение очакваше финала. Той би трябвало да е с майка си някъде сред публиката и несъмнено щеше да го намери след края на представлението. А то се точеше и опъваше до скъсване нервите й.