Нора Робъртс - Опасен огън

— Може ли да вляза? — попита.

— Моля?

Въпросът сякаш го порази. Веждите му се свъсиха.

— Може ли да вляза? — повтори тя, като едва устояваше на желанието да се обърне и да избяга.

— Ах, да, естествено. Извинявай.

Той прокара ръка през косата си, отстъпи назад и посочи с жест навътре.

Още с влизането краката й потънаха в мъхнат светлобежов мокет. Джоу си позволи да огледа за момент обстановката, като използва това време за допълнителната цел да си възвърне самообладанието. Помещението беше просторно, с ярко контрастиращи цветове. Тъмнокафяв диван и разположена редом хромирана масичка за кафе със стъклена повърхност. Три кресла с високи облегалки в нежно кремаво, освежени от наситено сини възглавнички. По стените висяха картини, в една, от които разпозна Пикасо. Видя също и скулптура, за която бе сигурна, че бе Роден.

В противоположния край на стаята имаше приповдигнат на две стъпала подиум. Зад огромния, отгоре до долу прозорец се разкриваше Чикаго. Джоу приближи с нескривано любопитство. Опасенията й някак необяснимо бяха изчезнали. Сякаш веднъж прекрачила прага, се бе гмурнала с главата надолу и вълните я бяха понесли по предначертания път. Вече не се страхуваше.

— Прекрасно е! — възкликна и се обърна отново към Кийн. — Удивително, невероятно е да имаш целия град в краката си всеки ден. Сигурно се чувстваш като цар и владетел.

— Не съм го поглеждал от тази страна.

Той я наблюдаваше през половината деляща ги стая. Тя изглеждаше малка и крехка на фона на оживения град зад гърба й.

— А аз бих го сторила — заяви Джоу и този път усмивката дойде сама. — Ще стоя до прозореца и ще се чувствам царствено величествена.

Най-сетне и неговите устни се отпуснаха и трепнаха.

— Джоувилет — рече Кийн тихо. — Какво търсиш в моя свят?

— Исках да говоря с теб — каза тя просто. — Затова и дойдох тук.

Той се приближи бавно, без да сваля очи от нея.

— Трябва да е нещо важно.

— Така мисля.

Той повдигна вежди, после сви рамене.

— Е, в такъв случай да поговорим. Но дай първо да си махнеш палтото.

Премръзналите й пръсти трудно се справяха с копчетата и Кийн пак се намръщи.

— Господи, направо си премръзнала! — хвана ръцете й в шепи и започна да й се кара като ядосан родител. — Къде са ти ръкавиците? А шапката? Навън като нищо е минус двадесет.

— Забравих да си купя — отвърна Джоу, почти замаяна от божественото усещане на допира от ръцете му, които я сгряваха.

— Луда! Толкова ли не нямаш ум в главата, та да дойдеш в Чикаго през ноември без шапка и ръкавици?

Тя отвърна на гнева му с лъчезарна усмивка.

— Никога не съм била в Чикаго през ноември. Приказно е!

Той прикова поглед в лицето й. Съзерцава я един дълъг миг, после го чу как въздъхна.

— А почти бях успял да се убедя, че съм се излекувал.

В очите й се мярна тревога.

— Болен ли си бил?

Кийн се засмя и поклати глава. Отбягна въпроса и отново заговори оживено.

— Хайде, дай да те съблечем. След това отивам да сложа кафе.

— Не е нужно да се притесняваш — започна Джоу, докато той сам разкопчаваше палтото й и го сваляше от раменете.

— Ще се чувствам по-спокоен, като знам, че кръвта продължава да тече в жилите ти и не се е превърнала в буца лед.

Кийн замълча и взе да я разглежда, както стоеше, преметнал палтото й през ръка. Тя беше облечена в сива пола от тънък вълнен плат, който меко очертаваше хълбоците и бедрата й, а зелената ангорска плетена блуза със седефени копчета, пухкаво се диплеше върху гърдите й. Обувките й бяха леки, напълно неподходящи за времето.

— Нещо има ли ми?

— Никога преди не съм те виждал да носиш друго, освен цирковия костюм и джинси.

— А-а! — засмя се Джоу и прокара пръсти през мократа си коса. — Сигурно ти изглеждам доста различна.

— Да — изхриптя той и свъси поглед. — Сега приличаш на ученичка, върнала се от колежа за ваканцията. — Докосна краищата на спуснатите й коси после отдръпна ръка. — Сядай. Ще направя кафе.

Малко озадачена от променливото му държане, тя тръгна из стаята, накрая подмина всички места за сядане и коленичи върху една от възглавничките до панорамния прозорец. Макар дебелият мокет да заглушаваше стъпките на Кийн, Джоу го усети, когато той се върна.

— Колко е хубаво да имаш истинска зима, та дори и само заради снега! — обърна сияещо лице към него. — Винаги съм се чудила каква ли е Коледата с преспи и ледени висулки.

Пред погледа й изникна представата за танцуващи във въздуха снежинки, затрупана от бял пух елха. Видя го, че носи две димящи чаши, стана и взе едната.