Нора Робъртс - Опасен огън

— Благодаря.

— Стопли ли се вече? — попита я Кийн след малко.

Тя кимна и седна в едно от двете кресла срещу дивана. Новостта на непознатия град правеше задачата, заради която бе дошла, да изглежда като необикновено приключение. Кийн се настани до нея и известно време пиха кафето в мълчание.

— За какво искаш да говориш с мен, Джоу?

Тя преглътна, като се постара да не обръща внимание на трепването под лъжичката.

— За две неща. Циркът е първото — извъртя се в креслото с лице към него. — Не ти писах, защото смятам, че е твърде важно. По същата причина не ти и телефонирах. Кийн… — Цялата внимателно подготвена реч излетя от ума й. — Не може просто така да подаряваш цирка. Аз не мога да го приема.

— Защо? — повдигна той рамене и отпи от кафето. — И двамата знаем, че тъй и инак отдавна е твой. Един лист хартия не променя особено нещата.

— Кийн, Франк го остави на теб.

— А пък аз ти го давам на теб.

Джоу изпръхтя с леко раздразнение.

— В случай, да речем, че имах възможност да ти платя за него…

— Някой ме беше попитал преди време каква е цената на една мечта и стойността на човешкия дух. Тогава така и не получих отговор. Сега да го знаеш?

Тя го погледна безпомощно. Въздъхна и поклати глава.

— Не зная какво да ти кажа. „Благодаря“ едва ли е подходящата дума.

— Нито пък е необходима — отвърна той. — Просто връщам това, което тъй и тъй си е твое. Кое е второто, Джоу? Каза, че са две неща.

Ето това е, рече си тя наум. Остави внимателно кафето на масата и се изправи. Гърлото й се бе свило.

Направи няколко крачки из стаята, пое си дълбоко дъх и се обърна. Погледна го в очите.

— Искам да стана твоя метреса — каза абсолютно спокойно.

— Моля?!

Лицето и гласът му изразяваха крайно изумление. Джоу преглътна и повтори.

— Искам да бъда твоя метреса. Това е правилната дума, нали? Или е твърде остаряла? Любовница по-съвременно ли звучи? Не зная, досега не ми се е случвало.

Кийн бавно постави чашата си до нейната и също стана. Не се приближи, само я гледаше напрегнато.

— Джоу, ти чуваш ли се изобщо какво приказваш?

— О, да! — прекъсна го тя. — Може и да не се оправям много с терминологията, ала добре зная какво имам предвид — продължи бързо и направи крачка към него. — Искам да ме любиш. Искам да живея с теб, ако ми позволиш, или поне някъде наблизо.

— Джоу, говориш глупости! — рязко пресече той речта й. Извърна глава, пъхна ръце в джобовете си и ги сви в юмруци. — Не си даваш сметка какви ги дрънкаш!

— Не те ли привличам вече?

Кийн се извърна, ядосан от нотката на любопитство в гласа й.

— Как можеш да питаш подобно нещо? Разбира се, че да! Не съм нито мъртъв, нито престарял и немощен!

Тя дойде още по-близо.

— Тогава, щом аз те желая и ти ме желаеш, защо да не бъдем любовници?

Той изруга невъздържано и я сграбчи за раменете.

— Да не мислиш, че мога да те имам за една зима и после безгрижно да те оставя да си тръгнеш? Смяташ ли, че мога да се откъсна от теб в началото на сезона и най-спокойно да гледам как си отиваш от живота ми? — при всеки въпрос Кийн силно я раздрусваше, като не й даваше възможност да му отговори и я оставяше без дъх. — Ти ме влудяваш!

Внезапно я привлече до себе си. Устата му я жулеше, ръцете му я притискаха, пръстите се впиваха в плътта й. Главата й се замая от вълнение, болка и захлас. Струваше й се, че от векове не бе усещала вкуса на устните му. Той със стон се откъсна от нея. Извърна се и се отдалечи, а тя самата бавно идваше на себе си, докато стаята около нея се въртеше шеметно.

— Какво да направя, за да се отърва от теб?!

Думите бяха изречени с нисък, сподавен от гняв глас. Джоу издиша шумно.

— Не мисля, че да ме целуваш по този начин е добро начало.

— Това ми е ясно — промърмори Кийн. Повдигна рязко рамене. — Полагах усилия да го избегна още с отварянето на вратата.

Тя отиде до него и мълчешком постави ръка на гърдите му.

— Целият си напрегнат — каза и го погали кротко. — Извинявай, ако съм подходила неправилно. Мислех, че да ти го кажа направо е по-добре, вместо да те прелъстявам. Не смятам, че ме бива много в това.

Той издаде някакъв среден звук между прихване и сумтене.

— Джоувилет… — рече, преди да се обърне и да я вземе в прегръдката си. — Как да ти устоя? Колко пъти да си тръгвам, докато се освободя от теб? Дори само мисълта за теб ме подлудява!

— Кийн… — тя въздъхна и затвори очи. — От толкова време жадувам да ме прегърнеш. Искам да ти принадлежа, дори съвсем за малко.