Нора Робъртс - Опасен огън

— Не — дръпна се той леко и повдигна с показалец брадичката й. — Нима не разбираш, че веднъж е прекалено много, а цял живот не е достатъчно? Обичам те твърде силно, за да те оставя да си идеш, и достатъчно, за да зная, че съм длъжен да го направя. — Смайването я лиши от дар слово. Само го гледаше втренчено, а Кийн продължи: — Беше различно, когато не знаех, когато си мислех, че съм… Как го каза ти? Омаян — изкриви леко устни в усмивка при това определение. — Бях сигурен, че ако се любя с теб, ще мога да те пропъдя от ума си. Но после, в нощта, когато Ари умря, те държах в ръцете си, докато ти спеше, и разбрах, че те обичам, че съм влюбен в теб от самото начало.

— Ала ти… — Джоу тръсна глава, сякаш да я проясни. — Ти нищо не ми каза, беше толкова сдържан и отчужден.

— Не можех да те докосна, без да те пожелая — той я притисна пак и зарови за миг лице в косата й. — Но и не можех да стоя далеч от теб. Давах си обаче сметка, че ако искам да те имам, истински да те имам, един от нас ще трябва да изостави това, което прави, да се откаже от себе си. Питах се дали аз ще мога да го сторя, да оставя правото — единственото нещо, с което наистина някога съм искал да се занимавам. Разбрах, че повече искам теб.

— О, Кийн… — сведе тя глава.

Той неочаквано я отдръпна от себе си. Отиде до прозореца и се загледа навън. Снегът се стелеше като пелена.

— После обаче осъзнах, че и това няма да свърши работа. Всеки път, когато влизаше в клетката, аз влизах в ада. Мислех, че може би с времето ще свикна, ала ставаше само по-лошо. Опитвах да се махна, идвах си тук, но така и не можех да се отърся от теб. Продължавах отново да се връщам. В деня, в който ти пострада… — Кийн замълча и Джоу го чу как си пое шумно дъх. Когато продължи да говори, гласът му беше дрезгав: — Видях те да заставаш пред момчето, за да поемеш удара върху себе си. Не мога да ти опиша какво почувствах в онзи момент, нямам думи. Единственото, което помня, бе, че исках да се добера до теб. Не знам дали Пийт ти е казал, че го проснах на земята, преди Бък на свой ред да ме докопа и повали. Той го понесе много добре, като се замисля. След това трябваше… Само да стоя там и да гледам как звярът те дебне. Никога преди не съм изпитвал подобен страх. Страх, който те изпразва целия — телом и духом. — Кийн потъна в мълчание. — Когато всичко свърши — продължи след известно време, — влязох при теб. Беше бяла като платно. Държах те в ръцете си и гледах как кръвта ти тече. — Той изруга под нос и отново замълча. После тръсна глава. — Исках да подпаля това място, да удуша проклетите лъвовете с голи ръце. Каквото и да е, само да те да махна оттам! Исках да те прегърна, но не можех да преодолея страха и безумната ярост, че съм бил безпомощен. Ръцете ми още трепереха, когато ти започна да мислиш как пак да влезеш в проклетата клетка. Искаше ми се да те убия и с това да се свърши.

Кийн бавно се обърна и се върна при нея.

— Седмици след това картината още беше пред очите ми. Не можех да ги затворя, без отново да преживея всичко. Мога точно да ти покажа къде са белезите — той прокара пръст по ръката й там, където ноктите на лъва бяха разкъсали кожата. — Нямам сили да гледам как влизаш в клетката, Джоу — вдигна пак ръка и я погали по косата. — Ако сега ти позволя да останеш при мен, няма да съм в състояние да те пусна да се върнеш повече към предишния си живот. А не мога да искам от теб това.

— Ще ми се да го направиш — тя стоеше със сериозен израз в очите. — Много би ми се искало.

— Джоу… — Кийн поклати глава и се извърна. — Зная какво означава циркът за теб.

— Не повече, отколкото твоята професия за теб, предполагам — рече тя живо. — А нали сам каза, че си бил готов да я изоставиш.

— Да, но…

— Е, добре тогава — отметна коса Джоу. — Щом ти не се каниш да ме попиташ, ще те попитам аз. Би ли се оженил за мен?

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Джоу, не можеш…

— Разбира се, че мога. Сега сме в двадесети век. Щом искам да те попитам дали ще се ожениш за мен, значи ще го направя — заяви тя. — И го направих.

— Джоу, аз не…

— „Да“ или „не“, адвокате. Въпросът не е лесен — тя пристъпи напред, докато не застанаха лице в лице. — Обичам те, искам да се омъжа за теб и да имам много деца. Съгласен ли си?

Кийн отвори уста и я затвори. Усмихна се странно сложи ръце на раменете й.

— Доста е неочаквано.

Обзе я невероятен пристъп на радост.

— Сигурно е така. Ала ти давам една минута за размисъл. Трябва да те предупредя също, че отрицатели отговор не приемам.