Нора Робъртс - Опасен огън

— Да, аз… — Джоу се поколеба, почувствала някакво странно неудобство. — Да — довърши лаконично.

— Толкова сте млада — усмихна й се нежно Рейчъл. — Колко смелост навярно притежавате!

— Не… Всъщност, не. Това ми е работата.

— Да, разбира се — засмя се Рейчъл, като че на някакъв свой спомен. — Чувала съм го и преди. — Бяха вече навън и тя спря, за да се огледа. — Струва ми се все пак, че греша. Не се е променило особено, поне не толкова, като за тридесет години. Чудесно място, нали?

— Защо си отидохте? — в мига, в който думите бяха изречени, Джоу съжали. — Извинете — добави бързо.

— Не трябваше да питам.

— Защо да не попитате? — въздъхна Рейчъл и я погали по ръката. — Съвсем естествено е. Дафи е още тук, както ми каза Кийн.

Джоу разбра, че със смяната на темата се избягва отговор на въпроса й.

— Да, мисля, че той вечно ще си остане тук.

— Може ли да пием някъде кафе или чай? — усмихна се пак Рейчъл. — Толкова много път е от града дотук. Наблизо ли е вашият фургон?

— Точно отсреща, в началото на лагера.

— Ах, да — възкликна спътничката й и тръгна отново. — Редът не се променя и след хиляди километри. Чували ли сте историята за кучето и кокала? — попита.

Джоу премълча, макар да я знаеше.

— Един работник в цирка всяка вечер хвърлял на кучето си кокал. То го заравяло под караваната, а на следващия ден отивало да си го търси. Кокалът обаче го нямало. Намирал се на сто километра далеч, в предишния лагер. Кучето така и не разбрало какво става. — Тя тихо се засмя, като на себе си.

Бяха стигнали и Джоу отвори вратата. Чувстваше се неловко. Нима това бе жената, от която цял живот се бе възмущавала? Как можеше това да е студената, безсърдечна жена, която бе напуснала Франк? Рейчъл изглежда се чувстваше съвсем непринудено в тясното пространство на фургона.

— Колко все пак са удобни и функционални — оглеждаше се тя с интерес и одобрение. — Човек едва забелязва, че е на колела. — Рейчъл вдигна и разлисти томче на Торо, което лежеше върху плота под прозореца. — Кийн ми спомена още, че проявявате жив интерес към литературата. И езиците също — добави и вдигна поглед от книгата.

Очите й бяха златисти и прями като на сина й. Джоу внезапно бе отпратена назад в спомена за първата сутрин на турнето, когато погледна нагоре и срещна прикованите в нея очи на Кийн.

Смути се, че той така подробно бе разказвал на майка си за нея.

— Ще направя чай — каза и се отправи към кухнята. — По-малко рисковано е от кафето.

— Става — съгласи се Рейчъл и я последва. — Ще поседна тук, докато го приготвите.

Настани се на малката масичка срещу бокса.

— Боя се, че нямам какво друго да ви предложа — каза Джоу, без да се обръща, докато ровеше из шкафа.

— Разговор на чаша чай е предостатъчно — отвърна меко Рейчъл.

Джоу въздъхна и се обърна с лице към нея.

— Извинете. Държа се невъзпитано — тя наведе глава. — Просто не зная какво да ви кажа, госпожо Лоринг. Изпитвала съм неприязън срещу вас откакто се помня. Сега сте тук и се оказвате съвсем не такава, каквато си ви представях. — Успя да се усмихне, макар и неохотно. — Не сте надменна и безразлична, толкова много приличате на…

Джоу млъкна, ужасена, че едва не бе изтървала името на Кийн. За миг очите й се разшириха и се почувства напълно беззащитна.

Рейчъл заглади неловкостта.

— Не ме учудва негодуванието ви, след като сте били толкова близки с Франк, както Кийн ми каза. — Замълча, после попита тихо: — Франк също ли ме мразеше?

Джоу неволно се поддаде на тъжната нотка.

— Не. Поне доколкото го познавах. Не мисля, че Франк беше способен на омраза.

— Вие добре сте го разбирали, нали? — наблюдаваше я Рейчъл, докато тя наливаше горещата вода в чашите. — Аз също го разбирах — продължи, щом Джоу ги донесе и остави на масата. — Той беше невероятен мечтател, един свободен, волен дух. — Рейчъл седеше с наведена глава и разсеяно бъркаше чая. Разяждана от любопитство, Джоу се настани срещу нея и зачака да чуе историята, която предчувстваше, че ще последва. — Бях на осемнадесет, когато го срещнах. Бях дошла на цирк с братовчед си. „Колос“ по онова време беше по-малък — припомни си тя с усмивка, — ала все едно, пак си беше същият. О, да, каква магия! — поклати глава и въздъхна. — Влюбихме се един в друг на мига, оженихме се, въпреки всички възражения и несъгласието на моето семейство и се отправихме на път. Беше вълнуващо. Усвоих номера с паяжината, помагах и в гардероба.

Джоу се ококори.