Нора Робъртс - Опасен огън

— Да, Бък? — каза спокойно, отворила достатъчно, за да види кой е.

— Джоу… — лицето му трудно се различаваше в тъмното, ала в единствената сричка тя долови бедата. Гърдите й се стегнаха болезнено. — Ари… — промълви той.

Преди още името да се бе отронило и отзвуча и Джоу вече бе изскочила от фургона и тичаше през утихналия лагер. Завари Пийт и Джери при клетката на стария лъв.

— Как е? — попита трескаво, тръгналия насреща й Пийт. Той я хвана за раменете.

— Този път наистина е зле, Джоу.

В първия миг тя искаше да поклати неистово глава, да отрече това, което прочете в очите му. Но само го отблъсна настрани и се приближи до клетката. Ари лежеше на хълбок, гръдният му кош мъчително се повдигаше и спадаше от усилието да диша.

— Отвори я — нареди на Пийт с безизразен глас. Последва подрънкване на ключове, ала Джоу не се обърна.

— Няма да влизаш там — чу гласа на Кийн и усети ръката му, която я задържа за рамото.

Очите й бяха непроницаеми, когато ги вдигна към него.

— Напротив, ще вляза. Ари няма да ми стори нищо, нито на мен, нито на някой друг. Той просто умира. Сега ме остави — говореше тихо и безизразно. — Отключи я — нареди пак и се освободи от ръката на Кийн, която се бе поотпуснала и вече не я стискаше. Решетъчните пръти изтрополиха. Вратата се плъзна отвори зад гърба й. Джоу се обърна и се вмъкна в клетката.

Ари едва се помръдна. Тя коленичи до него и видя, че очите му бяха отворени. Бяха неподвижно изцъклени от слабост и болка.

— Ари… — въздъхна, разбрала, че за него утре нямаше да има.

Отговори й само кухо хъхрене. Сложи ръка на страната му и усети накъсаното, неравномерно дишане. Животното направи усилие да отвърне на докосването й, на познатия глас, произнасящ името му, но едва успя да помръдне глава върху пода. Жестът й скъса сърцето. Наведе лице към гривата, припомнила си какъв бе той едно време — изпълнен със сила, страшен и красив звяр. Джоу вдигна отново глава и си пое дълбок, успокояващ дъх.

— Бък! — Чу го да приближава, ала не свали поглед от Ари. — Донеси аптечката. Искам подкожна игла и пентобарбитал.

Усети краткото му колебание, преди да й отговори.

— Добре, Джоу.

Тя седеше притихнала и галеше Ари по главата. Откъм Голямата шатра по-нататък долитаха гласове, скърцане на въжета, глухите удари на дърво в метал. Протръби слон, а три клетки по-надолу Фауст изрева не особено усърдно в отговор.

— Джоу — застана до нея Бък. Тя вдигна поглед, отметна косата си от лицето. — Нека аз да го направя — рече той.

Джоу само поклати глава и протегна ръка.

— Джоу — пристъпи към решетките Кийн. Гласът му бе нежен, но очите му така наподобяваха тези на лъва до коленете й, че тя изхлипа на глас. — Не бива да го правиш ти.

— Той е мой — отвърна Джоу глухо. — Бях си казала, че ще го направя, когато настъпи времето. То дойде. Премести очи върху Бък. — Дай ми иглата, Бък. Да свършваме.

Щом спринцовката се озова в ръката й, тя се вторачи в нея, после сви пръсти и я стисна. Преглътна с усилие и се извърна към Ари. Очите му бяха спрели върху лицето й. След повече от двадесет години в плен все още имаше нещо неукротено в умиращия лъв. Ала тя видя доверието в очите му и й се прииска да заридае.

— Ти беше най-добрият — каза и прокара ръка през гривата му. — Винаги си бил най-добрият. — Джоу усети, че я обзема вцепеняващ студ и се замоли безчувствената й скованост да не я напуска, докато всичко не свърши. — Сега си уморен — шептеше тя. — Аз ще ти помогна да заспиш. — Махна предпазителя от върха на иглата и почака да се увери, че ръцете й не треперят. — Няма да те заболи, никога повече няма да те боли.

Несъзнателно изтри уста с опакото на ръката си, после с бързо движение вкара иглата в плешката на животното. Тих хлип се изтръгна от гърлото й, когато изпразни спринцовката. Ари не издаде звук, но продължаваше да я гледа в лицето. Джоу вече не го утешаваше с думи, ала остана при него, като не спираше да го гали. Очите му започнаха да се замъгляват. Постепенно дишането му започна да отслабва, стана все по-тихо и тихо, докато съвсем спря. Тя усети как той застина и ръцете й се свиха в юмруци под гривата. Прониза я бърза, конвулсивна тръпка. Джоу се напрегна да вкамени душата си и се изправи. Чувстваше са като смазана, струваше й се, че всеки момент ще се разпадне на части. Със сетни усилия се стегна, излезе от клетката и затвори вратата. Кийн я хвана веднага за ръката и я поведе далеч от мястото.

— Погрижи се, за каквото е нужно — каза на Бък мимоходом, когато го подминаха.