Нора Робъртс - Опасен огън

— Не! — дръпна се тя в напразен опит да се освободи. — Аз ще го направя.

— Не, няма — в тона на Кийн имаше спокойна категоричност. — Което стига, стига.

— Не ми казвай какво да правя! — настръхна Джоу, търсейки спасение от мъката в гнева.

— Ще ти казвам — рече той твърдо, без да я пуска.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя — упорстваше тя, а в гърлото й се прокраднаха предателски сълзи. — Остави ме на мира.

Кийн спря, извъртя я към себе си и я стисна за раменете. В очите му се отразяваше бледата лунна светли на.

— И дума да не става, че ще те оставя, когато си толкова разстроена.

— Моите чувства не те засягат!

Както още си говореше, той я хвана пак за ръката и я потегли напред. На нея отчаяно й се искаше да бъде оставена на спокойствие, да изплаче скръбта си насаме. Мъката й принадлежеше, а сълзите бяха лична работа. Сякаш протестите й не съществуваха, Кийн я издърпа вътре във фургона и затвори вратата.

— Няма ли да се махнеш оттук? — озъби се Джоу и преглътна ядно сълзите си.

— Не и докато не се оправиш — беше спокойният му отговор на път за кухненския бокс.

— Напълно съм си добре! — тя дишаше тежко и на пресекулки. — Или ще бъда, ако ме оставиш на мира. Нямаш право да си пъхаш носа в моите работи.

— Това вече си ми го казвала — отвърна невъзмутимо той от другия край.

— Просто направих това, което трябваше да се направи — Джоу стоеше сковано изпъната и се бореше със собственото си откъслечно дишане. — Избавих едно болно животно от мъките му. Какво по-ясно? — Гласът й секна. Тя плътно обви ръце около себе си. — За Бога, Кийн, върви си!

Той се върна с чаша вода.

— Изпий това.

— Не искам — извърна се Джоу. Сълзите и преляха и се стекоха надолу по бузите, въпреки усилията да ги спре. Като се мразеше, тя притисна с длан челото си и затвори очи. — Не искам да стоиш тук. — Кийн остави чашата и я обгърна с ръце. — Не, недей! Не искам да ме прегръщаш!

— Жалко — той нежно я галеше по гърба. — Ти извърши нещо много храбро, Джоу. Знам колко обичаше Ари. Знам колко трудно ти е било да го направиш. Сега те боли и аз няма да те оставя.

— Не искам да плача пред теб.

Свитите й в юмруци ръце се опираха в гърдите му.

— Защо?

Продължаваше да я милва нагоре-надолу по гърба и тя сгуши глава на рамото му.

— Защо не ме оставиш? — изхлипа. Самообладанието й напълно я изостави. Конвулсивно го сграбчи за ризата. — Защо винаги губя това, което обичам?

Остави се мъката да я завладее, ръцете му да я успокояват. Така отчаяно, както се беше противила, сега се прилепи до него да търси утеха.

Не възрази, когато я отведе до дивана и сгуши в обятията си. Милваше я по главата, както тя беше галила Ари, за да облекчи болката й от това, което не можеше да се промени. Риданията й постепенно заглъхнаха. Лежеше с опряна на гърдите му буза, косата й падаше върху лицето.

— По-добре ли си? — обади се Кийн в настъпилата тишина. Джоу кимна, като още не можеше да се довери на гласа си. Той помръдна и се пресегна за чашата. — Сега го изпий.

Джоу усети слънцето върху затворените си клепачи. Лятното утро навън се чуваше възбудено птиче чуруликане. Съзнанието й, което бавно се връщаше към действителността, й подсказа, че трябва да беше понеделник. Само в понеделник тя ставаше след разсъмване. Това беше единственият от седемте дни, в който циркът нямаше представления. Джоу се протегна лениво, като се чудеше дали да се измъкне от леглото. Можеше да отдели два часа за четене. Или пък да отиде в града на кино. В кой град бяха, всъщност? Със сънлива въздишка се обърна по корем.

Ще навестя и огледам обстойно котенцата си, помисли си тя, може да ги изкъпя с маркуча, ако времето се затопли достатъчно. Внезапно споменът се върна и я разсъни като с удар. Ари! Джоу отвори очи, превъртя се отново на гръб и заби поглед в тавана. Живо си представи как старият лъв умря с очи, вперени доверчиво в лицето й. Въздъхна тежко. Тъгата още беше тук, но не като снощната бурна, отчаяна скръб. Примирение с неизбежното бе заело нейното място. Осъзна, че с настояването си да остане при нея в миговете на най-остра болка и страдание, Кийн й беше помогнал. Благодарение на присъствието му имаше на кого да се опре, кого да се хване в тежкия миг. Спомни си невероятното облекчение, което изпита, сгушена в скута му, сигурността, която почувства, опряла глава на гърдите му. Беше потънала в сън, заслушана в ударите на сърцето му.

Тя обърна глава и хвърли поглед през прозореца, после към светлото петно от слънчевите лъчи върху пода. Не бе понеделник, сети се изведнъж. Четвъртък беше. Надигна се и седна, прокара ръка през косата си, която сякаш се бе разпиляла навсякъде. Какво прави в леглото в четвъртък, когато слънцето вече отдавна е изгряло? Без да си даде време за отговор, Джоу скочи и забърза навън от спалнята. Извика тихо, когато налетя на Кийн.