Нора Робъртс - Опасен огън

— Влез! — извика тя, отметна плитката на гърба си и тръгна нататък. Стъписа се, когато на прага се появи Кийн.

— Никой ли не ти е казвал първо да питаш кой е? — той затвори вратата след себе си и с небрежен жест пусна резето. — Може и да не трябва да се залостваш от хората в цирка — продължи невъзмутимо, докато Джоу стоеше вкаменена, — ала наоколо още се мотаят стотина любопитни от местните.

— Мога да се справя с някой местен любознайник — сопна се тя. Наставническият му тон беше вбесяващ. — Никога не се заключвам.

В гласа й звучеше скованост и раздразнение, но Кийн изобщо не им обърна внимание.

— Донесох ти нещо от Чикаго.

Изречени не само непринудено, ала и така неочаквани, думите му направиха яда й неуместен. Едва сега забеляза малкото пакетче, което носеше.

— Какво е това? — попита.

Той се приближи усмихнат.

— Не е нещо, което хапе — каза шеговито и протегна ръка.

Джоу го изгледа предпазливо, после отново сведе очи към пакетчето.

— Не ми е рожден ден — промърмори.

— Нито пък е Коледа — отбеляза с право Кийн. Спокойното търпение в гласа му я накара отново да прикове поглед в очите му. Той като че ли бе разбра колебанието й да приема подаръци.

— Благодаря — рече тя официално и взе пакета.

— Моля — отвърна Кийн със същия тон.

След разменените учтивости Джоу демонстративно разкъса хартията.

— Ах, Данте! — възкликна, припряно махна останалата част от опаковката и я хвърли на масата.

С благоговение прокара ръка по черната кожена подвързия. Долови характерната приятна миризма. Средствата й, отделяни за книги, щяха да стигнат само за един том годишно, ако си купуваше такива красиви издания. Отвори я бавно, сякаш да удължи удоволствието. Листата бяха плътни, искрящо бели. Текстът беше на италиански. Пробяга с поглед първата страница и думите гладко достигнаха до съзнанието й.

— Хубава е — прошепна.

Чувстваше се победена. Вдигна очи да му благодари отново и видя, че я гледа с усмивка. Внезапно я обзе плаха стеснителност, нещо, което рядко й се случваше да изпитва, свикнала цял живот да бъде пред тълпи от хора. Това й бе създало една естествена увереност в почти всякаква ситуация. Сега по бузите й плъзна руменина, а в главата й безразборно подскачаха думи, които не можеше да подреди.

— Радвам се, че ти харесва — прокара той леко пръст по бузата й. — Винаги ли се изчервяваш така, когато никой ти подарява нещо?

Затруднена какво да отвърне, тя отклони въпроса.

— Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен.

— Стана от само себе си — рече Кийн, а Джоу сведе ресници.

— Не зная какво да кажа.

Сигурно би била в състояние да го погледне с присъщата си непристорена прямота, но той отново бе успял да я развълнува. Беше докоснал душата й. И сега, както всеки друг път в негово присъствие, се чувстваше неспособна да се справи с усещанията си.

— Вече го каза — Кийн взе книгата от ръцете й и запрелиства страниците. — Не мога да прочета и дума, естествено. Направо ти завиждам.

Преди тя да успее да се начуди как личност като Кийн Прескот може да й завижда за каквото и да било, той я погледна отново и се усмихна.

— Имаш ли кафе? — попита и остави книгата на масата.

— Кафе?

— Да, кафе. Нали знаеш, отглеждат го в големи количества в Бразилия.

Джоу го погледна нещастно.

— Нямам готово. Бих ти направила, ала трябва се преоблека, за да отида и помогна при събиране и палатките. В кухнята още сервират.

Кийн повдигна вежда.

— Не мислиш ли, че след като замести Бо Пийп, излезе с лъвовете и изпълни номера с пеперудите, вече ти е достатъчно за тази вечер? Между другото, ти беше една много привлекателна пеперудка.

— Благодаря, но…

— Да направим така — прекъсна я меко той и хвана края на плитката й. — За днес си приключила. Кафето ще приготвя аз, стига да ми кажеш къде е.

Макар да въздъхна нервно, тя беше по-скоро възбудена, отколкото подразнена. Едно кафе, реши, бе най-малкото, което можеше да направи, след като й бе донесъл такъв прекрасен подарък.

— Аз ще го приготвя — каза. — Ала навярно ще съжаляваш, че не си си взел от кухнята.

С тази съмнителна покана Джоу се отправи към бокса. Не го чу, но знаеше, че Кийн бе тръгнал след нея. За първи път си даде сметка колко малка бе кухничката.

Постави чайник върху едно от двете колела на печката и го включи. Беше лесно да стои с гръб към него, докато вземаше чаши от шкафчето. Съзнаваше, че ако се обърне в това тясно пространство, ще се озове в ръцете му.