Нора Робъртс - Опасен огън

Големият купол гъмжеше от хора за вечерното представление. Заела временното си място за откриването, Джоу обхождаше с поглед множеството възбудени в очакване лица. Оркестърът свиреше гръмко, барабаните биеха отсечено и отмерваха приповдигнатия ритъм на шестващите по арената артисти. Джоу беше облечена в широка кринолинена пола и водеше малко агънце на каишка. Тъй като нейният номер следваше скоро след началото на спектакъла, тя рядко участваше в откриващия парад. Сега й беше приятно да наблюдава зрителите отблизо. В клетката почти напълно се абстрахираше от тях.

Те представляваха пъстра смесица от съвсем ситни малчугани, по-големшки деца и младежи, родители, баби и дядовци. Приветстваха пищното шествие с възторжени ръкопляскания. Джоу крачеше бодро, усмихвали се и махаше с ръка наред с останалите изпълнители.

След бърза смяна на облеклото тя зае реда си като Кралицата на джунглата. После следваше нова смяна и превръщането й в една от Дванадесетте пърхащи пеперуди.

— Само чуй — зашепна на ухото й Джейми, когато Джоу застана до въжето на мястото на Бо Пийп. — Получаваш работата за цяла седмица. Барбара няма да може да прави въртенето със зъби.

Джоу изопна рамене под тежестта на огромните сини криле.

— Роуз разучава номера — прошепна му в отговор, като се усмихна в плисналата светлина на прожекторите. — Дафи ще й го даде на нея, ако успее да издържи този проклет костюм. — Тя изсумтя с досада, после се засмя. — Тежи не по-малко от тон.

Плавно, под звуците на валса, който оркестърът засвири, Джоу се заизкачва по въжето, като бавно поставяше ръка над ръка.

— Ах, каква грация… — чу да въздиша Джейми. Зарече се да му го върне тъпкано. Разпери с широк жест ръка и се поклони на аплодиращата публика. После пъхна стъпалото си в примката и заедно с останалите единадесет Пърхащи пеперуди започнаха изпълнението.

Успя да изпие чашка кафе с майката на Роуз, когато върна костюма в гардероба и се преоблече в нейния бяло — златист гащеризон. Мускулите я понаболяваха от непривичната тежест на крилете, което й навя мисълта за една продължителна, благодатна вана. Само че тази мечта, напомни си, трябваше да бъде отложена за септември. На път се задоволяваха единствено с душ.

Последното й задължение в спектакъла беше да стои върху Меги — водещият слон във финалното шествие. Невъзмутима и уверена, Меги крачеше твърдо, докато другите четири слона от двете й страни се изправи на задните си крака и вървяха, поставили предните върху задницата на другаря си пред тях. Отгоре на широката глава на Меги Джоу стоеше с тържествено разперени ръце, цялата блестяща под ярките светлини. Именно в този момент, повече от всеки друг, чувстваше как я залива възхищението и възторга на публиката.

Аплодисментите се сливаха с празничния марш на оркестъра, думите на конферансието, смеха и радостните възгласи на децата. И да бе грохнала, този миг я изпълваше с енергия. Знаеше, че умората ще се върне, затова още повече се наслаждаваше на възбуждащата му сила. За тези кратки секунди забравяше работата, часовете усилен труд, дългите пътувания преди пукване на зората. Имаше я само магията. Дори когато всичко свърши и тя се плъзна от гърба на Меги, все още се усещаше във властта на приказното вълшебство.

Извън цирковия купол се бяха смесили артисти, работници, шляещи се зяпачи. Разказваха се вицове, обсъждаше се изпълнението на номерата, подмятаха се забележки, правеха се заключения. Постепенно се разотиваха, сами, по двойки или на групички. Някои щяха да се преоблекат и да се върнат, за да помогнат при разтурването на палатките, други щяха да спят или преживяват изпълнението си. Твърде възбудена, за да заспи, Джоу смяташе да се включи в прибирането на Голямата шатра.

Запали настолна лампа, щом влезе в караваната, и разсеяно взе да разплита косата си на път за миниатюрната баня. С привична сръчност махна обилния сценичен грим. Почистени от прекалено екзотичното очертания, зелените й очи останаха обрамчени само от гъстите ресници на миглите. Неподправен, естествено нежнорозов тен отново красеше страните й, а небоядисаните устни изглеждаха удивително беззащитни. Свикнала с тази промяна, Джоу не виждаше резкия контраст между Джоувилет — звероукротителката и дребната, някак крехка като на девойка фигура, все още облечена в блестящия златистобял костюм. Без грим и със скромно висящата плитка, вече почти я нямаше очевидно ярката, знойна и дива циганска външност. Загатваше се в движенията й, ала лишеното от всичко изкуствено лице, беше едновременно изящно и младежко, колкото невинно, толкова и пламенно. Джоу обаче не забелязваше всичко това. Посегна към ципа отпред на гащеризона, но преди да го свали, на вратата се почука.