Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Ив разгърна сакото на мъртвия и видя, че оръжието му е в кобура.

— Дори не го е извадил. Странно, нали? Питам се защо не е шофирал собствената си кола. Повечето полицаи не поверяват никому служебния си автомобил. — Сбърчи нос и добави: — Усещам още някаква миризма освен на джин, на кръв и на изпражнения. — Освободи предпазния колан и инстинктивно отдръпна ръка, когато вътрешностите се изплъзнаха изпод ризата му.

— Божичко! — Пийбоди пребледня като платно, задави се и отскочи назад. — Далас…

— Отдръпни се. Дишай дълбоко!

— Добре съм… Нищо ми няма… — избърбори Пийбоди. Зави й се свят, краката й се подкосиха. Едва стигна до парапета и повърна.

Ив затвори очи за миг и с усилие се овладя. Ушите й бучаха, сякаш наблизо бушуваше океан. Опита се да не мисли за нищо, докато се убеди, че бученето, което чува, е от колите, преминаващи по другото ниво на моста, и от многобройните въздухоплавателни средства.

Ръцете й не трепереха, когато разкопча окървавената риза на Милс. Видя, че е разсечен от гръдната кост до чатала и макар да й се повдигаше, отново задиктува на записващото устройство. Отстъпи назад и с пълни гърди пое въздух. Огледа хората, които се бяха скупчили около жълтата лента, обграждаща автомобила. Някои бяха ужасени, други изплашени, трети мрачно се взираха в трупа. И други полицаи, освен Пийбоди се бяха надвесили над парапета.

— Нищо ми няма… Оправих се…

Гласът на Пийбоди се заглушаваше от бученето в ушите на Ив.

— Ела, скъпа, поседни за малко — засуети се Макнаб.

— Макнаб, вземи от нея камерата — нареди Ив.

— Не, ще се справя! — Пийбоди отблъсна ръката на младежа и изпъна гръб. Беше мъртвешки бледа. Потрепери, но смело тръгна обратно към колата с мъртвеца. — Извинете, лейтенант.

— Няма нищо срамно. Дай ми камерата. Искам по-бързо да приключа с тази работа.

— Не, лейтенант. Ще издържа.

Ив втренчено я изгледа, сетне кимна:

— Добре. Опитай се да не мислиш какво правиш, все едно изключваш съзнанието си.

— Де да можех — промълви Пийбоди, но се залови за работа.

Ив понечи да отметне косата си, но изведнъж осъзна с какво е изцапана ръката й.

— Да му се не види, защо се бави съдебният лекар! — възкликна гневно.

— Вземи, лейтенант. — Рурк се приближи и й подаде снежнобяла копринена носна кърпа.

— Благодаря. — Тя машинално я взе, без да обръща внимание с какво бърше ръцете си. — Нямаш право да си тук. Не бива. — Огледа се и вместо да хвърли кърпата, я пъхна в пликче за веществени доказателства.

— Не бързай, остани за малко при мен — промълви Рурк. — На твое място всеки би го сторил.

— Невъзможно е. Ако проявя и най-малкия признак на слабост, ще изгубя контрол. — Отново напръска дланите си със спрей и подаде на Рурк пликчето. — Извинявай, задето съсипах хубавата ти копринена кърпа.

Рот се приближи, следвана от Клуни. Като видя ужасяващата гледка, спря, сякаш се беше натъкнала на невидима стена, и се втренчи в жалките останки на своя подчинен.

— Света Богородице! — прошепна, но лицето й остана безизразно, само очите й горяха като нажежени въглени. Клуни се просълзи и възкликна:

— Господи! Милс, какво са направили с теб! — Стисна клепачи и дълбоко пое въздух. — Невъзможно е да съобщим да близките му истината. Никога не бива да я узнаят. Капитан Рот, да побързаме да уведомим семейството му, преди някой да им е казал какво се е случило. Надявам се да им спестим ужасяващите подробности.

— Добре, Арт. Ще постъпим както искаш. — Тя забеляза, че Ив изважда комуникатора си и попита:

— Какво правиш?

— Ще проверя къде се губи съдебният лекар.

— Току-що се обадих. Ще бъде тук след около две минути. Може ли да поговорим насаме, лейтенант? Клуни, постарай се да помогнеш на сътрудничката на Далас. Никой не бива да има достъп до местопрестъплението, дори полицаите.

Двете се отдръпнаха настрана, далеч от ярките светлини. Ив си помисли, че миризмата на изгорели газове и нажежен асфалт й действа като балсам на отворена рана.

— Далас, искам да се извиня, задето преди малко се нахвърлих върху теб.

— Приемам извинението.

— Май реагира доста прибързано.

— И твоето извинение беше прибързано.

Рот примигна и кимна:

— Мразя да се извинявам. До гуша ми е дошло да сдържам нервите си и да поднасям извинения, но това е единственият начин да се издигнеш. Мисля, че същото важи и за теб. Жените в полицията ги наблюдават под микроскоп, съдят ги по-строго.

— Може би е вярно, но аз не се влияя от предразсъдъците.