Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Сътрудничката й се изчерви и избърбори:

— Да, лейтенант. — Ив вдигна вежда, а Пийбоди взе да се върти на стола, сякаш внезапно се беше нагорещил. — Ами… жаргонната дума е язовец, лейтенант.

Фийни изсумтя, а Рурк усмихнато отбеляза:

— Доколкото знам, язовците умеят да ловят плъхове.

— Браво! — Фийни се наведе и ентусиазирано го тупна по рамото. — Как ти дойде на ума?

— Дано да се справиш, защото плъхът е много едър и с остри зъби — намеси се Ив. Пъхна ръце в джобовете си и разясни плана на хората си.

Рурк я наблюдаваше под око и си мислеше: „Няма съмнение кой ръководи операцията, кой е шефът.“ Ив не пропускаше и най-малката подробност. Кръстосваше залата и размишляваше на глас, говореше отривисто.

Хрумна му, че в предишния си живот тя е носила генералски еполети… или рицарски доспехи. Най-вълнуващото бе, че преди малко тази жена се бе разтапяла в прегръдките му. Това бе чудото, което ги свързваше.

— Рурк!

— Да, лейтенант. — Той я погледна така, че сърцето й запрепуска в гърдите й. Ив бързо се овладя и строго го изгледа:

— С Фийни и Макнаб ще обсъдите мерките за сигурност. Не бива да има издънки! Никакви!

— Бъди спокойна, няма да има.

— Разчитам на вас. Мартинес ще участва при ареста и ще получи награда. Напълно заслужено. Имате ли въпроси? — Почака и тъй като всички мълчаха, нареди на сътрудничката си: — Пийбоди, идваш с мен.

Преди да излезе, се обърна и видя, че Рурк я наблюдава. Страстните му устни бяха извити в едва доловима усмивка, а невероятните му сини очи проблесваха закачливо.

— Господи, колко е красив — прошепна и стреснато се огледа, като разбра, че е изказала мислите си на глас.

— Извинете, лейтенант, не чух какво казахте.

— Нищо! — тросна се Ив и побърза да излезе. — Нищо! Погрижи ли се колата ми да бъде поправена или заменена с друга?

— Лейтенант, смайвате ме! Не знаех, че вярвате в приказките с щастлив край.

— Да му се не види! Да остана без превозно средство, тъкмо когато най-много ми трябва! Ще откраднем кола. — Внезапно тя засия: — Хрумна ми гениална идея — ще вземем някой от автомобилите на Рурк.

— Може ли да бъде двуместното торпедо?

— Къде ще седне арестуваният? Не, ще използваме елегантна, но голяма кола. Знам кода на автомобила, който ни трябва. Рурк ще се облещи, като види, че го няма. Мисля, че…

Тя говореше толкова разпалено, че едва не се блъсна в Уебстър, който препречи пътя й.

— Лейтенант, ще ми отделиш ли малко време?

— Времето ми е скъпо, кажи какво искаш, без да увърташ. — Ив продължи да върви по коридора, а Уебстър я последва.

— Отиваш да арестуваш Клуни, нали?

— Мамка му! — изруга тя и се огледа да провери дали някой не го е чул. — Откъде ти хрумна?

— Да речем, че още имам приятели, които да ме осведомяват. — Изражението му беше сурово, непреклонно. — Оставила си след себе си диря от хлебни трохи, като децата в онази стара приказка. Аз само проследих дирята.

— Отворил си файловете ми! Как смееш да си пъхаш носа, където не ти е работа?

— Успокой се, Далас. — Той сложи ръка на рамото й, ала Ив гневно се дръпна. — Това разследване е и моя работа. Наскоро признах, че съм изпълнявал заповеди, а сега осъзнавам, че може би несъзнателно съм предизвикал трагичните събития. Аз бях натоварен с „проверката“ на сина на Клуни. Чувствам се отговорен. Позволи ми да те придружа. Искам да присъствам, когато го арестуваш.

Тя наклони глава и подозрително го изгледа:

— В отдела за „Вътрешно разследване“ работи информатор на Рикер. Какво ми гарантира, че не си ти?

Той отпусна ръка и промълви:

— Нямам доказателства. Няма да ти се натрапвам. — Отстъпи и понечи да се отдалечи.

— Почакай. — Тя направи знак на Пийбоди да се отдръпнат встрани: — Ще ми се разсърдиш ли, ако те помоля да се върнеш при другите и да довършиш рапортите?

Сътрудничката й погледна Уебстър, който мрачно се взираше пред себе си, и отвърна:

— Не, лейтенант.

— Благодаря ти. Подготви помещението за разпити, блокирай наблюдаващата камера. Не искам никой да слухти и да ме наблюдава, докато разговарям с Клуни. Не бива да го подлагаме на ненужно унижение.

— Ще се погрижа нарежданията ви да бъдат изпълнени. Дано всичко мине благополучно.

— Надявам се. — Ив се върна при Уебстър и промърмори: — Да вървим.

Той примигна и за секунда затвори очи.

— Благодаря — прошепна.

— Недей да ми благодариш. Взимам те със себе си, за да си придам повече тежест.