Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Искам точния адрес.

— Работя по въпроса. — Младежът плесна с ръце, когато Ив се надвеси над рамото му. — Не ме притеснявайте… макар да съм длъжен да отбележа, че миришете прекрасно. — Обърна се към компютъра и му нареди: — Открий зоната на обаждането.

ИЗДИРВАМ…

ЩЕ ИМА РЕЗУЛТАТ СЛЕД ОСЕМ МИНУТИ И ПЕТНАЙСЕТ СЕКУНДИ.

— Започни работа. Междувременно бих изял един сандвич.

Ив се опита да прикрие раздразнението си.

— Как го искаш?

— Затоплен, с парче салам и много горчица, а хлебчето да е маково; освен това искам салата, както и чаша от великолепното кафе.

Тя няколко пъти вдишва и издишва, за да се овладее, сетне изрече с престорена любезност:

— Какво? Нима се отказваш от десерт?

— Щом сама ми предлагате, няма да е зле да…

— Лейтенант! — Пийбоди тичешком влезе в кабинета. — Имам информацията за последната жертва.

— Ела в кухнята. Трябва да приготвя обяда на детектива.

Пийбоди хвърли убийствен поглед към младежа, а той й отвърна с наперена усмивка.

— Кога ще се върне Фийни?

— След сто и два часа и двайсет и три минути. Но кой ти смята времето? — Ив програмира автоготвача за кафето на Макнаб и попита: — Какво откри?

— Джени О’Лиъри е взела самолета вчера в четири следобед от летище „Шенън“. Пристигнала е на „Кенеди“ в един часа нюйоркско време. Регистрирала се е в „Палас“ към два. Апартаментът е бил резервиран и платен чрез „Рурк Индъстрийс“.

— Да му се не види!

— В четири е излязла от хотела. Не успях да открия към коя компания е принадлежало таксито, което е използвала. Научих името на портиера, дежурил по това време. Джени оставила ключа на портиера, но така и не се върнала да го вземе.

— Накарай да заключат стаята й и изпрати униформен полицай да пази пред вратата и да не разрешава на никого да влиза.

— Вече го направих.

Ив постави върху поднос обяда на Макнаб и промърмори:

— Хапни нещо. Очертава се дълъг ден.

Пийбоди подуши сандвича, сетне заяви:

— Макнаб май разбира от нещо. И аз ще си взема от същите сандвичи. Вие искате ли?

— Ще се храня по-късно. — Ив се върна в кабинета и сложи подноса на бюрото. — Как върви?

— Вече откри от коя зона се е обадил онзи, сега търси сектора. — Младежът отхапа от сандвича си и с пълна уста заяви: — Някои хора знаят как да живеят. Саламът е от истинско месо — по-хубав е от майчино мляко. Искате ли да опитате?

— Не, благодаря. Хей, не са ли прекалено тежки обеците ти? Ако непрекъснато прибавяш по някоя, скоро ще ходиш превит на една страна.

— Модата изисква да правя жертви. Ето желаната информация: ЗОНА 5, СЕКТОР АБ. — Той отмести чинията от картата, която беше разгърнал на бюрото. — Мястото е… — Прокара по картата пръста си, отрупан с блестящи пръстени и заяви: — Някъде тук. — Вдигна поглед към Ив и добави: — Точно където седя и ям този великолепен сандвич.

— Не може да бъде.

— Ще проверя още веднъж, но според компютъра човекът се е обаждал от този дом или от заобикалящата го градина, които заемат целия сектор.

— Все пак провери. Между другото, каква е вероятността компютърът да греши?

Младежът докосна червената панделка, която носеше вместо вратовръзка.

— По-малка от един процент.

Ив стисна устни и го погледна в очите.

— Можеш ли да не го съобщаваш веднага? Не искам в управлението да постъпва рапорт, докато… проследя друга улика. Възможно ли е да го сториш?

Младежът се облегна назад и заяви:

— Вие се занимавате с разследването, лейтенант. Сигурен съм, че това е обаждането, което ви интересува. Тази информация… понякога се губи и е необходимо доста време, докато отново я открия…

— Благодаря ти.

— А пък аз благодаря за сандвича. Пак ще проверя всичко и ще видя какво ще излезе, Фийни твърди, че вие сте най-добрата, значи действително сте такава, щом мислите, че нещо не е наред, сигурно сте права. А пък и мен ме бива и мога да го намеря.

— Разчитам на теб. Пийбоди, къде си?

— Идвам. — По-младата жена се появи от кухнята. Носеше чиния със сандвич.

— Сложи го в плик, ако си гладна, трябва да тръгваме. Всяка минута е ценна.

— Само секунда… — Като видя, че началничката й вече излиза, Пийбоди тръсна чинията пред Макнаб. — Приятен обяд.

— Благодаря. Доскоро, красавице. — Той повдигна вежди, когато младата жена се извърна и злобно го изгледа. Сетне въздъхна и промърмори: — Гърдите й си ги бива. — Запретна ръкави и отново се залови за работа.

— Включи записващото устройство, Пийбоди.