Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

Точно когато смяташе да повика Пийбоди да й помогне да обърнат дюшека, погледът й попадна на акварел, окачен над масичка, върху която беше поставена ваза с парникови рози.

Стори й се странно, че всички останали картини (които бяха толкова много, че жилището приличаше на галерия) бяха закачени по няколко на една стена, а на тази беше отредено специално място. Не разбираше кой знае колко от изкуство, но картината й хареса. На нея беше изобразено момченце с усмихнато ангелско личице, ръцете му бяха пълни с цветя. С полски цветя, които се бяха посипали и по земята.

Ив се питаше защо детето й се струва познато. Беше виждала някъде тези очи. Приведе се, за да огледа нарисуваното лице и безмълвно запита: „Кой си ти? И защо портретът ти е закачен в жилището на Съмърсет?“

След натюрморта, който беше видяла в ателието, беше сигурна, че тази рисунка не е сътворена от иконома, а от талантлив художник. Сигурна беше и в това, че майсторът на четката е познавал момчето.

Свали я и я занесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. В долния ъгъл със смел почерк беше написано Одри.

„Ето каква била работата — помисли си тя. — Приятелката на Съмърсет е авторка на тази творба.“ Затова икономът беше окачил картината отделно и беше поставил под нея ваза с цветя. Господи, той действително беше влюбен до уши.

Понечи да окачи картината, вместо това я сложи върху леглото. Момчето й се струваше странно познато. Къде ли го беше виждала? Защо очите му караха сърцето й лудо да тупти?

Натрапчивата мисъл не й даваше покой; тя започна да отделя платното от позлатената рамка.

— Открихте ли нещо, лейтенант? — попита Пийбоди, която беше застанала на прага.

— Не… всъщност не знам. Момчето, изобразено на картината ми изглежда много познато. Искам да видя дали отзад на платното има някакъв надпис… По дяволите! — Тя понечи да разкъса тънката бяла хартия.

— Почакайте, имам джобно ножче. — Пийбоди побърза да й го подаде. — Не, по-добре аз да го направя. Ако хартията леко се повдигне, ще може отново да се залепи. Едно време поставях в рамки картините на братовчедка ми, която беше добра художничка, но не можеше да забие дори един пирон. Ще залепя хартията, когато…

— Чакай! — Ив я сграбчи за китката като видя миниатюрния сребрист диск. — Повикай Фийни и Макнаб. В проклетата картина е поставено подслушвателно устройство.

Отстрани рамката и обърна платното. Под надписа на Одри видя детелина, която досега беше закривана от позлатената рамка.

— Знаел е какво прави дори когато е бил в жилището си — промърмори Ив, докато бясно караше към Лакшъри Тауърс. — Сигурна съм, че Фийни и Макнаб ще намерят в апартамента му още картини, снабдени с подслушвателни устройства.

— Но как е възможно суперапаратурата на Рурк да не ги е засякла?

— Фийни ще отговори на този въпрос. Какво откри за нея?

— Нищо особено, лейтенант. Тя е четирийсет и седем годишна, родом от Кънектикът. Учила е в Джулиард, сетне три години в Сорбоната и още две в художествената колония на междупланетна станция „Рембранд“. Преподава частни уроци и работи безплатно като инструктор в школата по живопис. Живее в Ню Йорк от четири години.

— Обзалагам се, че данните са подправени. Готова съм да изям грозната сламена шапка на Фийни, ако Одри е от Кънектикът. Провери в компютъра всички жени — роднини на шестимата убийци на Марлена. Включи монитора, за да следя данните.

— Веднага. — Пийбоди намери съответния диск и нареди на компютъра: — Искам пълна информация само за роднините от женски пол.

Ив спря колата близо до Лакшъри Тауърс и се загледа в лицата, които се появяваха на монитора. Когато някакъв амбулантен търговец се опита да й предложи стоката си, тя нетърпеливо го прогони и гневно възкликна:

— По дяволите, трябва да е сред тези жени! Сигурна съм… Почакай, върни на предишната.

— Мери Патриша Калхун — зачете Пийбоди, — по баща Макнали, вдовица от Лиъм Калхун. Местожителство — Дулин, Ирландия. Художничка. Четирийсет и шестгодишна; има един син, също наречен Лиъм, който е студент.

— Познах я по очите, същите са като на момчето от картината. Боядисала си е косата и си е направила пластична операция. Носът й е изтънен и удължен, скулите й са по-изпъкнали, брадичката е по-малка, но това е Одри. Раздели екрана, покажи снимката на Лиъм Калхун — син.

— Това е момчето от картината! — Тя впери поглед в лицето на младежа, който вече не приличаше на ангел. Блестящите му зелени очи сякаш се взираха в нея. — Пипнах те, мръснико! — промърмори тя, натисна педала да газта и отново полетя към Лакшъри Тауърс.