Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Пат Мъри. За Бога, изобщо не го познах!

— О, излиза, че все пак си го познавал.

— Спомените ми за него са много смътни. Обичаше комара, а аз организирах хазартни игри. Срещу добро заплащане той ме информира къде да намеря Роури Макний. Навярно се е похвалил пред някого… С него дори не бяхме приятели. Той беше момче за всичко на семейство О’Мали. Изобщо не ми хрумваше за него. Информацията му не ми послужи, затова напълно го бях забравил.

— Но някой има по-дълга памет. Независимо, че сведенията му са били лъжливи, той ти ги е продал, което е било равностойно на предателство. Следователно е бил набелязан от престъпника отмъстител. — Комуникаторът й даде сигнал. — Тук Далас.

— Колата ви е в гаража, лейтенант. Второ ниво, клетка №101.

— Чакай ме, идвам веднага. — Обърна се към Рурк и промълви: — Обади се на адвокатите си.

Той леко се усмихна.

— Свързах се с тях преди час. Навярно в момента убеждават съдията да освободи Съмърсет под гаранция.

Тъй като бързаше, Ив се качи на ескалатора, за да стигне до мястото, където беше колата й. Ала по средата на пътя подвижната лента блокира. Младата жена дори не изруга, а тичешком се изкачи на следващото ниво. Откри клетка №101, където Пийбоди се прехласваше пред съвършено нова кола „Сънспот“ с подвижен покрив и с устройство за електрошок на предницата и на задната част.

— Сигурно си се объркала — сопна й се тя.

— Не съм, лейтенант.

— Но къде е колата ми?

— Ето я, лейтенант — благоговейно прошепна Пийбоди.

Ив презрително изсумтя.

— Станала е грешка. Дори на шефовете в нашия отдел не се полагат такива луксозни возила.

— Табелките с номерата отговарят. Проверих и това. — Тя подаде на Ив тънка метална пластинка, с която колата се отключваше в случай, че шофьорът е забравил кода. — Действа. Мислех да се обадя в отдела, който отпуска превозните средства, но реших, че ще бъде глупаво.

— Хм. — Ив започна да си подсвирква. С изключение на отвратителния граховозелен цвят колата беше великолепна. — Слушай, Пийбоди, някой е допуснал сериозна грешка, но не е зле да се възползваме от нея. Качвай се.

— Няма да чакам повторна покана. — Сътрудничката й се промуши през вратата, която се отваряше нагоре вместо встрани, и се настани удобно. — Седалките са чудесни. Програмирайте устройството, което разпознава гласа ви и автоматично отключва автомобила.

— Нямаме време — по-късно ще си поиграем. — Ив завъртя ключа и доволно се заслуша в равномерното боботене на двигателя. — Тази приятелка май няма да ми създава неприятности. Надявам се, че защитните системи са наред.

— Това пък защо ви хрумна?

— Защото се връщаме в клуб „Русалка“. Сутринта забелязах в един вход наблизо двама скитника. Искам да ги намерим, а в този квартал е опасно да оставяш неохранявана колата си, въпреки полицейските регистрационни табелки.

— Не се безпокойте. Новата ви придобивка е оборудвана със система за охрана и с уред за електрошокове.

— Дано да я предпазят — замислено изрече Ив и машинално протегна ръка да включи видеотелефона. — Пийбоди поклати глава.

— Натиснете втория бутон на волана и устройството автоматично се включва.

— Луда съм по техническите нововъведения. — Ив натисна бутона. — Одри Мъръл, Лакшъри Тауърс, Ню Йорк. Открийте номера и ме свържете с нея.

Търся. Номерът е в обществения указател. Свързвам ви.

След две позвънявания лицето на Одри се появи на екрана. Страната й беше изцапано с жълта боя. Когато видя Ив, очевидно не можа да я познае.

— Наскоро разговарях с вас, госпожице Мъръл. Аз съм лейтенант Далас.

— О, да — художничката приглади косата си. — С какво мога да ви услужа?

— Бихте ли ми казала къде бяхте тази сутрин между пет и седем?

— Тук, в апартамента. Всъщност станах след седем и изобщо не съм излизала. Но защо питате?

— Правим рутинна проверка. Бих искала отново да разговарям с вас. Ще ви посетя утре сутринта, ако нямате нищо против.

— Ами… добре. Заповядайте в девет. Предупреждавам ви, че в десет и трийсет ще дойде един частен ученик.

— Благодаря ви. — Ив се устрои зад колите, спрели на светофара. — Човекът, който се е обадил на Съмърсет е знаел за чувствата му към художничката… Макар да ми е трудно да си представя, че този сухар изпитва чувства към някого.

— Доста мислих по въпроса.

— И какво измисли?

— Че престъпникът има съучастник… разбира се, ако приемем, че Съмърсет е невинен. Не става въпрос само за убийствата, но за капана, който беше устроен на добрия иконом. Сигурна съм, че убиецът е познавал навиците му, но все пак за всеки случай някой е следял Съмърсет, докато престъпникът е вършел ужасяващите си дела. Спомняте ли си психологическия му профил? Според доктор Майра той иска непрекъснато да му се обръща внимание, да го ласкаят и да го възнаграждават.