Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Браво, Пийбоди.

Сътрудничката й замълча, въздъхна и промълви:

— Но вие вече сте знаела всичко това.

— Няма значение. Едно от важните неща в нашата работа е да разсъждаваш логично.

— А кое е другото важно условие?

— Да следваш предположения, които не се подчиняват на никаква логика. — Спря пред клуба и забеляза червената лампичка, примигваща на вратата, която показваше, че никой не е влизал след полицията. Решетките на витрината и на прозорците бяха спуснати и заключени.

— Наркоманите едва ли се навъртат тук денем — отбеляза Пийбоди.

— При вида на скъпата кола ще излязат от леговищата си — заяви Ив и нареди на сътрудничката си да включи защитните системи. След миг забеляза някакво движение в отсрещния вход и каза без да повишава глас: — Давам петдесет долара за информация. Беше сигурна, че са я чули — тези хора чуваха всичко, което им беше изгодно. — Ако я получа, с моята сътрудничка няма да претърсим сградата, макар да имаме сигнал, че в нея са складирани наркотици.

— Даваш двайсетачка в аванс и трийсет — ако получиш отговор.

— Дадено. — Тя извади двайсетдоларов кредитен жетон.

Човекът, който се приближи към нея, изглеждаше странно. Лицето, косата и дори очите му бяха сиви като дългото му палто. Заговори шепнешком, а когато протегна ръка да вземе жетона, Ив не усети допира на пръстите му.

— Познаваш ли Патрик Мъри, чистача?

— Виждал съм го, но не го познавам. Разбрах, че е хвърлил топа.

— Още не е мъртъв — отговори тя и си помисли, че и Пат като наркомана е в един свят между живота и смъртта. Ала ирландецът още имаше шанс да оцелее. — Видя ли някой да влиза в клуба призори?

— Видях го, чух го, но не го познавам. — Сивкавите устни на наркомана се разтегнаха в страховита усмивка.

— По кое време?

— Времето не съществува. Има само ден и нощ. Един дойде, когато беше почти нощ. Друг дойде, когато беше почти ден.

— Видял си двама души, така ли? — Очите й се разшириха от изненада. — Значи си забелязал в бара да влизат различни хора и по различно време.

— Първият позвъни, вторият — не.

— Как изглеждаше онзи, който дойде първи?

— Имаше си глава, две ръце, два крака… Всички хора ми се струват еднакви… само че този човек имаше хубаво черно палто.

— Още ли беше в бара, когато се появи вторият?

— Разминаха се за секунди. После дойде ти.

— Там ли живееш? — Тя посочи сградата срещу клуба.

— Трябваше да съм си вкъщи. На улицата е прекалено светло за мен.

— Стой си вкъщи. — Тя му подаде нов кредитен жетон. — Ако ми потрябваш, ще те потърся и ще получиш още една петдесетачка.

— Обичам да получавам мангизи, без да си мръдна пръста — прошепна той и сякаш се стопи във входа.

— Разбери как се казва този тип, Пийбоди, и провери дали в сградата има други наематели.

— Слушам, лейтенант. — Тя се качи в колата, за да използва миникомпютъра. — Влизали са двама души, което потвърждава думите на Съмърсет.

— Убиецът не познава психиката на наркоманите. Трябвало е да им даде някой и друг долар и да им обещае още, ако си мълчат.

— От тези типове тръпки ме побиват. — Пийбоди вкара необходимата информация и зачака отговора. — Като ги гледам, си мисля, че действително могат да преминават през стени.

— И ти ще изглеждаш по същия начин, ако няколко години се друсаш с „тракуилити“. Провери всички наематели на сградата. Искам да имам резервни свидетели, ако дивият човек реши да изчезне. После се свържи с Макнаб и му поръчай да ни чака в къщата на Рурк.

— Не можем ли да минем без него?

— Не ставай дете. — Ив включи чистачките, тъй като беше завалял мокър сняг. — Макнаб трябва да провери записите на разговорите по видеотелефона на Съмърсет. — Тя отново се обади в болницата, за да се осведоми за състоянието на Мъри. — Може би ще прескочи трапа — отбеляза, докато пътуваха по алеята към дома й. — Жена му неотлъчно бдяла над леглото му.

Точно когато спря колата, забеляза как по алеята се приближава друг автомобил. Раздразнението й се стопи, когато позна шофьора.

— Фийни, добре дошъл!

Той излезе от колата. Лицето му беше загоряло от жаркото слънце, дрехите му бяха измачкани, а на главата му нахлупена мексиканска сламена шапка.

— Здравей, малката. — Той извади някакъв кашон от колата и олюлявайки се под тежестта му, тръгна към Ив. Току-що се върнахме и жена ми настоя веднага да ти донеса подаръка. Толкова сме задължени на двама ви с Рурк, задето ни поканихте да гостуваме в страхотната ви вила. — Той забели очи. — Слушай, Пийбоди, помоли Далас да те изпрати за няколко седмици в Мексико. Вилата е истински дворец, кацнал на стръмна скала. Можеш да береш южни плодове през прозореца, без да ставаш от леглото. Басейнът е колкото езеро, а домашният дроид върши всичко, освен да ти помага да си закопчаеш панталоните. Хей, няма ли да ме поканиш да вляза, Далас? Това чудо тежи минимум двайсет и пет килограма.