Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Да видим още какво ни е оставил.

Намериха два флакона с дезинфектант, кашон, до половината пълен с билкови сапуни, тубички с крем, както и приспособление, което се продаваше във всички дрогерии и което ако се вярваше на рекламата унищожаваше микробите чрез ултразвукови вълни. Откриха и втора кутия с приспособления за татуиране.

— Ето най-солидното доказателство. — Ив разгледа шаблона, върху който със стилизирани букви беше написано: МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ. — Постави всичко в специалните пликове за веществени доказателства, Пийбоди. Искам материалите веднага да бъдат занесени в лабораторията. Ще остана тук, за да разпитам персонала.

Разговорите със служителите в козметичния салон се оказаха безполезни. Всички твърдяха, че са обичали и уважавали Саймън. Мнозина твърдяха, че той е най-щедрият и добросърдечен човек, когото познават.

Докато ги слушаше, тя си мислеше за ужаса и болката в очите на Мариана Холи.

Щом свърши с разпитите, двете с Пийбоди се отправиха към болницата. През целия път мълчаха. Климатичната инсталация на новата кола работеше безупречно, но на Ив й се струваше, че въздухът е леден. „Хич не ме е грижа — мислеше си тя, — че Пийбоди се държи като обидена херцогиня. Няма да позволя това да попречи на работата ни.“

— Свържи се с Макнаб. — Ив се качи в асансьора и впери поглед в стената на кабината. — Интересувам се от всички възможни убежища на Саймън. После се обади на Майра и провери дали е подготвила психологическия му профил.

— Слушам, лейтенант.

— Ще си изпатиш, ако продължаваш да се държиш толкова надменно. — Тя слезе от асансьора, а Пийбоди намръщено я проследи с поглед.

— Какво е състоянието на пациентката Хофман? — Ив показа значката си на дежурната сестра.

— Наложи се да й дадем приспивателно и сега…

— Какво? Нима е излязла от комата?

Сестрата, която носеше къса туника, щампована с цветя, видимо беше притеснена.

— Пациентката дойде в съзнание преди двайсетина минути.

— Защо не ми се обадихте? Не знаехте ли нарежданията?

— Щом дойде в съзнание, тя изпадна в истерия. Бяхме принудени да й сложим усмирителна риза и да я поставим под наркоза по препоръка на лекуващия лекар и със съгласието на брат й, господин Хофман.

— Къде е господин Хофман?

— В стаята й… където прекара цялата нощ.

— Повикайте лекуващия лекар. — Ив се обърна и тръгна към стаята на Пайпър.

Младата жена приличаше на спяща фея: сребристорусите й коси обрамчваха бледото й лице; под очите й имаше лилави сенки, а страните й бяха леко поруменели.

От сложната апаратура до леглото се разнасяше тихо жужене; стаята беше обзаведена като салон в скъп хотел. Дори в болницата богатите хора не бяха лишени от удобства.

Ив си спомняше болничното заведение, където я бяха завели, след като я намериха да се скита по улиците. Спомняше си тясната зала, претъпкана с легла, все още чуваше писъците и стенанията на жените и момичетата. Стените бяха сиви, прозорците мръсни, миризмата на урина беше навсякъде.

Тогава тя бе едва осемгодишна, преживяла беше неописуема трагедия и беше съвсем сама на света, без дори да си спомня собственото си име.

Ала когато Пайпър се съвземаше от шока, щеше да бъде обкръжена от разкош.

Брат й седеше до леглото и държеше ръката й така, сякаш би могла да се счупи като крехко стъкло, ако я притиснеше по-силно.

Имаше много кошници с цветя, разкошни букети бяха натопени в големи вази. Разнасяше се тиха струнна музика.

— Дойде в съзнание и закрещя — промълви Руди, без да откъсва поглед от лицето на сестра си. — Викаше ме на помощ, издаваше странни, нечовешки звуци. — Нежно докосна страната на Пайпър и продължи: — Не ме позна, нахвърли се върху мен, върху сестрите. Навярно си въобразяваше, че… че той още е при нея.

— Каза ли нещо, Руди? Каза ли името му?

Той вдигна глава, мъртвешки бледото му лице беше изпито и сякаш се беше съсухрило.

— Пайпър крещеше: „Моля те, Саймън, недей! Моля те, недей! Недей!“ Все това повтаряше.

Ненадейно Ив изпита съжаление и към двама им.

— Руди, трябва да говоря с нея.

— А тя трябва да спи… да забрави. Когато се съвземе, ще я отведа далеч от тук. Ще отидем някъде, където е слънчево и топло, където ухаят цветя. Там тя ще оздравее. Известно ми е какво мислиш за мен, за нас… но не ме е грижа.

— Моето мнение няма значение. Най-важното е Пайпър да преодолее травмата. — Ив се приближи и го погледна в очите. — Знай, че тя ще се възстанови по-бързо, ако разбере, че злодеят, който й е причинил всичко това, си е получил заслуженото. Трябва да поговоря с нея.