Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Ти ще да си Каран от Банадор — изрече бодър глас с крандорски акцент. — Аз съм Талия бел Сун. Търсих те. Дай ми този нож, няма да ти трябва повече днес.

Талия отметна качулката. Беше висока, с хубава кожа и ослепителна усмивка. Каран долови нещо познато. Какво ли?… Физ Горго! Съгледвачът! Напрегна се да отхвърли ръцете на Талия, но усилията й бяха спрени с лекота.

— Стига де! Не ти мисля злото. Искам да поговорим. Ела с мен, наблизо има една странноприемница, където правят поносим чай.

Каран се боричкаше в ръцете й, мъчеше се да погледне назад към уличката. Очакваше всеки миг Куелт да прободе и двете с вилата. Талия също се взря над рамото й и каза:

— От когото и да си бягала, вече го няма.

Каран не успяваше да пропъди преживяното от ума си. Разтрепери се и за пръв път от седмици чувствата й се отприщиха. Талия я остави да се наплаче, после я поведе по улицата към странноприемницата с шарена фасада. Каран се заинати пред вратата — не искаше да влезе.

— Както желаеш — отстъпи новата й позната. — Да седнем тук.

Поръча горещи напитки, каквито в менюто имаше над петдесет — за себе си отвара от женско биле, а за треперещата Каран сладък чай с малко мускатово орехче за вкус.

Каран опря гръб в стената и отпусна глава върху ръцете си. Примири се; нямаше откъде да изцеди още жизненост.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Талия.

Каран кимна, без да я погледне. Беше прегладняла. Талия пак махна с ръка на сервитьорката и попита:

— Какво се случи в онази дупка?

Каран поседя мълчаливо, после цялата отвратителна история се изля от устата й.

— А аз само исках да си намеря кон — изхлипа накрая и пак зарида.

Талия изглеждаше потресена от чутото.

— Ще поправим това зло.

С настойчив жест повика някакво момче от улицата и то дотича веднага, за да припечели някоя медна монетка.

— Иди на улицата на златарите и кажи на Йехудит да дойде при мен тук. Дай му този знак. — Извади парче сардова кора от джоба си и надраска нещо на него. Момчето се втурна да изпълни задачата. — Трябва да знаеш, че нямам власт по тези места, но пък познавам хора, които я имат. Онези твари ще си получат заслуженото.

Каран внезапно се свлече от скамейката. Талия й помогна да седне отново. Кожата на младата жена беше студена и влажна, главата й се люшкаше. Талия напипа в джоба си плочка, увита в хартия, разчупи я на две, отдели едно кафяво ъгълче и го пъхна в устата й. Каран се сепна, изплю парчето в дланта си и го огледа с подозрение.

— Какво е това?

Талия отчупи парченце и за себе си и го сдъвка с наслада.

— В моята родина Крандор, която е от другата страна на света, го наричаме шоколад. Изяж го. Ще се почувстваш по-добре.

Каран близна мъничко.

— Охо! — Лицето й грейна. — Прекрасно! Не съм опитвала нищо по-вкусно.

Излапа цялото парче и наистина й олекна.

Талия грижливо уви остатъка във восъчната хартия и го пусна в един джоб на Каран.

— За по-късно.

Скоро на масата се появи чиния, отрупана с месо, сирене и зеленчуци. Каран омете всичко, без да поглежда Талия.

— И какво искаш от мен? — попита накрая с пълна уста.

Високата жени се облегна и я огледа изпитателно. Накрая като че ли остана доволна и подхвърли:

— Аз лъжа само когато се налага.

Ами че странно го каза… Каран се взря в събеседничката си със събудено любопитство.

— Явно ти също си откровена и почтена въпреки онова, което направи наскоро. Няма да те лъжа — обеща Талия. — Аз съм старшата помощничка на Мендарк, макар че тук ме познават под друго име.

Каран видимо се стъписа.

— На Мендарк!? Усетих те при Физ Горго…

— И аз те видях. Защо открадна Огледалото на Аакан?

Каран се слиса до онемяване. Тайната разчула ли се беше вече? Пред мисления й взор се редяха видения от бъдещето. Жената отсреща беше дяволски схватлива и способна, колкото и се преструваше на милосърдна. Талия като нищо би я откарала окована в Туркад, а още по-вероятно бе да й отнеме Огледалото и да я зареже мъртва в някоя канавка.

— Видях те, когато се измъкна от водата — добави високата жена. — За кого открадна Огледалото?

— Взех го за себе си — неохотно процеди Каран.

Талия се засмя искрено.

— Да, не е зле да се огледаш! — Каран се почувства уязвена от закачката на тази хубавица. — И за какво ти е?

— Ще го върна на онези, на които принадлежи по право.

Не беше чак лъжа: може би тъкмо това щеше да направи.

— И кои са те?

— Научи сама! Как ще постъпиш с мен?