Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Единственият й шанс бе да тръгне на север, като се отдалечи от Сит, но така пътят се удвояваше. На север обаче щеше да намери подкрепа, защото познаваше онези области. Там беше и Чантед с Школата на преданията. А наближаваше и есенният празник.

В Преданията беше ключът към изхода от колебанията й — легендите за Фейеламор и нейния народ. Преданията на аакимите, Преданието за Възбраната. Най-значимите събития от миналото бяха свързани с Огледалото, а нейният избор може би щеше да определи посоката на бъдещето. Как да реши кому принадлежи то, коя клетва да погази, на кого да измени?

До Чантед имаше много дни, но можеше да отиде там навреме, ако си купеше кон. Значи това щеше да е следващата й цел. После щеше да се прибере през планините в Банадор. Оттам лесно щеше да се добере до Сит.

Тръгна на север и излезе на Широкия път към укрепения град Предъл. Там я посрещнаха с весело гостоприемство и вкусни топли гозби за пръв път от безброй седмици. Все пак най-великолепни й се сториха горещата вода в банята и чистото легло.

Сутринта на другия ден обикаляше пазарния площад и два пъти за около час забеляза, че някакъв висок мъж я наблюдава. Дарбата не й подсказваше опасност, значи може да не беше уелм. Съвсем невинно съвпадение, разбира се, но не биваше да рискува, защото се бе случвало усетът да я подведе. Мушна се небрежно между някакви сергии и се шмугна под дългата дървена рамка със зебло, върху която бе изложил стоката си търговец на килими: пъстри черги от груба вълна на традиционните шарки на различни племена, покривала за коне в червено и жълто, кърпи, сиви одеяла, а към края, под бдителния взор на стопанина, ръчно тъкани килими за под и стена, изработени от овча вълна и коприна. Те висяха и от двете стени чак до калдъръма.

Каран седна на торбата си и зачака. Покрай нея отминаваха хора — виждаше краката им. Внезапно единият край на зеблото се отметна и само на педя от нея се подаде загоряло лице с хлътнали бузи и орлов нос; надуши дъх на кардамон.

— Я да се махаш — заповяда мъжът, врътна глава и лъснаха жълтеникави зъби. — И следващия път, когато вие — хлапетата…

Тя изви глава към него.

— Ама ти… — запъна се мъжът.

— Моля ви, следят ме. Онзи високият с качулката. Ужасно ме е страх.

Търговецът се вторачи в нея.

— Не е моя работа — отсече, после изведнъж се изправи и пусна платнището.

След минута обаче жилава кафява ръка се провря под зеблото с чаша студен сладък сок. Каран я взе, благодари шепнешком и изгълта сока. След малко орловият нос пак цъфна пред нея.

— Вече си в безопасност.

Тя покри раменете си с наметалото и прибра косата си под шапката. Засега нямаше с какво друго да се прикрие. Край на меките постели и баните, нямаше да се бави тук и миг повече от необходимото. Измъкна се, огледа пазара и се поклони на търговеца.

— Имам дъщери — каза той — зъбите му лъснаха, — после се обърна към някакъв клиент.

На една мърлява уличка близо до източната порта Каран намери конюшня и влезе въпреки опасенията си от това западнало място. Сламата по пода беше изгнила, навсякъде имаше конски фъшкии. Двама мъже и една старица играеха домино на мръсна маса. Каран веднага долови, че е сбъркала. Прииска й се незабавно да изхвърчи през вратата, но не бе видяла други конюшни, а нямаше време да търси тепърва.

— К’во има? — подхвърли старата жена.

В устата й не се виждаше дори един зъб. Мръсната й бяла коса падаше на сплъстени кичури до кръста й. Роклята с дълбоко изрязано деколте разкриваше гледка, която Каран би предпочела да си спести.

— Искам да купя кон. — Тя пристъпи към масата.

Старицата се изкикоти.

— Не ми се виждаш толкоз голяма, че да яздиш!

Поизви се към мъжагата отляво, обезобразен от изгаряне, което бе набръчкало и свило кожата му от устата до ухото. Цялата половина от главата му беше в белези и нямаше коса — само няколко щръкнали бели снопчета. Лицето му тъмнееше от набола се в порите ду отдавнашна мръсотия.

— Куелт — продължи старицата, — като я гледаш, стигат ли й годинките, а?

Устата на изрода се отвори в толкова гадна усмивка, че у Каран напираше желанието да избяга с писък. Оказа се, че има и някаква гнусна болест в устата — гноясалите му венци чернееха и жълтите зъби стърчаха на всички страни като камъни в древно гробище.

— Стигат й годинките, тъй ми се чини — издудна той дълбоко като мучаща крава.

Каран се отврати. „Трябва ми кон!“ А и след Физ Горго, след уелмите какво можеха да й направят тези хора посред бял ден?