Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

„Хипнеротомахия Полифили“ е една от най-ценените и най-неразбраните книги на ранното западно книгопечатане. Днес от нея са оцелели по-малко екземпляри, отколкото от Гутенберговата Библия. Учените продължават да спорят за самоличността и намеренията на нейния тайнствен автор Франческо Колона. Едва през декември 1999 г., петстотин години след отпечатването на оригиналния текст и няколко месеца след описаните по-долу събития, бе отпечатан първият пълен английски превод на „Хипнеротомахия“.

Мисля, че както мнозина от нас, баща ми хвърли значителна част от живота си, за да състави късче по късче една история, която никога нямаше да разбере. Тази история бе започнала пет века преди аз да постъпя в колежа, а завърши дълги години след неговата смърт. През една ноемврийска нощ на 1497 година двама вестоносци препуснали от сенките на Ватикана към църквата „Сан Лоренцо“, разположена извън градските стени на Рим. Станалото през онази нощ променило съдбите им, а баща ми вярваше, че може да промени и неговата.

Аз не споделях вярата му. Синът е обещанието, което времето дава пред всеки мъж, гаранцията за всеки баща, че смятаното от него за драгоценно някой ден ще бъде обявено за глупост, и че онзи, когото обича най-много на този свят, никога няма да го разбере. Но като изследовател на Ренесанса, баща ми не се боеше от своята вяра в прераждането. Той разказваше историята на двамата вестоносци толкова често, че дори и да искам, не мога да я забравя. Сега разбирам — той чувстваше в нея дълбоката истина, урока, който в крайна сметка щеше да ни обвърже.

Вестоносците били пратени в „Сан Лоренцо“ да доставят писмо на един благородник. Под страх от смъртно наказание им се забранявало да го отварят. Писмото носело четири печата от червен восък и според преданията криело тайна, която баща ми щеше да се мъчи да разкрие цели трийсет години. Но през онези дни над Рим паднал мрак; някогашната слава отминала и вече никога нямало да се върне. Таванът на Сикстинската капела все още бил изрисуван със звездно небе, а апокалиптичните дъждове наводнявали поречието на Тибър, където старите вдовици нашепвали, че се е появило чудовище с женско тяло и глава на магаре. Двамата алчни вестоносци, Родриго и Донато, не послушали предупрежденията на господаря си. Загрели на свещ восъчните печати, после отворили писмото, за да узнаят съдържанието му. Преди да потеглят към „Сан Лоренцо“, те възстановили печатите тъй съвършено, че от намесата им не останала и следа. Ако техният господар не е бил далеч по-мъдър, навярно двамата щели да оцелеят.

Защото не печатите погубили Родриго и Донато. По-страшен бил самият червен восък. Когато пристигнали в „Сан Лоренцо“, посрещнал ги един зидар, знаещ какво има във восъка — екстракт от отровно растение, наречено старо биле, който при досег с очите разширява зениците. Днес той служи за медицински цели, но по онова време италианките го използвали като козметично средство, защото широките зеници се смятали за белег на красота. Именно този обичай е донесъл другото име на растението — „красива жена“, или беладона. Докато Родриго и Донато разтопявали печатите, димът от горящия восък сторил своето дело. След пристигането им в „Сан Лоренцо“ зидарят ги отвел до големия свещник край олтара. Когато зениците им не се свили от светлината, човекът разбрал какво са сторили. И макар че те се напрягали да го разпознаят със замрежените си погледи, зидарят постъпил както му било заповядано: извадил меча си и ги обезглавил. От господаря си знаел — това е изпитание за вярност и двамата са се провалили.