Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Джил хвърля поглед към нас и се усмихва. Уж учи за изпит по икономика, но по телевизията дават „Закуска в Тифани“, а старите филми са негова страст, особено ако играе Одри Хепбърн. Съветът му към Чарли е прост: ако не ти се чете книгата, вземи филма на касета. Никой няма да разбере. Сигурно има право, но Чарли вижда нещо нечестно в цялата работа, а и тъй би изгубил възможността да се оплаква от скапаната литература, затова пак гледаме Холи Голайтли вместо Дейзи Бюканън.

Посягам и разбърквам думите пред Чарли, докато върху хладилника се оформя изречението: да бъдеш скъсан или не, там е въпросът. Чарли вдига глава и ме поглежда укоризнено. Макар да седи долу, а аз на дивана, главите ни са почти на едно ниво. Когато стоим един до друг, той прилича на Отело, наблъскан със стероиди — деветдесет и пет килограмов негър, забил глава в тавана със своите два метра без пет сантиметра. Пред него съм истински дребосък — само метър и седемдесет и седем, без да броим подметките. Чарли честичко ни нарича Червен гигант и Бяло джудже, защото в астрономията червеният гигант е грамадна, ярка звезда, а белите джуджета са малки, плътни и едва мъждукат. Налага се да му напомням, че Наполеон е бил висок само метър и петдесет и пет, макар Пол да твърди с известно основание, че всъщност излиза малко повече, ако вземем предвид разликата между тогавашните френски стъпки и английски футове.

Пол е единственият от нас, който липсва в момента. Днес изчезна нанякъде и оттогава не се е мяркал. През последния месец между двама ни имаше дрязги и както е под напрежение с изпитите, той предпочита да учи в „Бръшляна“ — академичния клуб, където членува заедно с Джил. Работи над задължителната си дипломна работа. Ние с Чарли и Джил сигурно щяхме да правим същото, само че в нашите факултети крайните срокове вече са минали. Чарли е открил ново белтъчно взаимодействие в някакви невронносигнални пътеки; Джил е постигнал нещо в тънкостите на данъчната теория. Аз пък дотолкова се бях увлякъл в подготовка за бъдещото учение, че едва успях да предам писанието си в последния момент.

Дипломната работа е явление, презирано почти от всички. Бившите възпитаници си спомнят за нея с носталгия, сякаш няма нищо по-радостно от това да напишеш сто страници изследователско съчинение, докато ходиш на лекции и избираш бъдещо поприще. Всъщност става дума за неблагодарен къртовски труд. Това е въведение в живота на възрастните, каза ни веднъж преподавателят по социология с онзи отегчителен тон, запазен специално за поучения след лекциите; то е нагледен пример как можеш да се нагърбиш с нещо тъй грамадно, че после няма измъкване. Нарича се отговорност, добави преподавателят. Само чрез изпитание ще си узнаете силите. Между нас казано, той самият искаше да си изпробва силите върху една хубава колежка на име Ким Силвърман. Така де, само за да прояви отговорност. Лично аз напълно споделям отговора, който му даде тогава Чарли. Ако Ким Силвърман е туй нещо, дето възрастните не могат да се измъкнат изпод него, пишете ме доброволец. Инак поемам риска да си остана млад.

Пол довършва последен дипломната си работа и няма спор, че тя ще е най-добрата. Може дори да се окаже най-добра за целия курс, за историческия факултет или за колежа изобщо. Магията на неговата интелигентност е в това, че той притежава по-голямо търпение от когото и да било. Така преодолява всяко препятствие. Да преброиш сто милиона звезди, по една на секунда, каза ми веднъж той, изглежда невъзможна задача за краткия човешки живот. А всъщност би отнело само три години. Важно е съсредоточаването, готовността да не се разсейваш. Точно това му е дарбата — способност интуитивно да вижда колко много може да постигне човек, ако не бърза.

Може би затова всичко живо възлага огромни надежди върху дипломната му работа — хората знаят колко звезди е способен да преброи за три години, а на практика той работи почти от четири. Докато средният студент си измисля тема в началото на последния курс и предава работата напролет, Пол се нагърби със своята още като зелен новак. Само няколко месеца след началото на първия семестър реши да се съсредоточи върху едно рядко съчинение от времето на Ренесанса със заглавие „Хипнеротомахия Полифили“ — същинска скоропоговорка, която успявам да произнеса само защото баща ми й посвети по-голямата част от кариерата си на ренесансов изследовател. Три и половина години по-късно, само двайсет и четири часа преди крайния срок, Пол е събрал достатъчно материал, за да изкуши дори и най-придирчивите университетски програми.