Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Сред мнозината, които четоха варианти на моите текстове през годините и помогнаха на този роман да намери истинския си дом, бих искал да отлича съветите и доброжелателното отношение на Джон Ръмъри, Джон Коен, Ван Айкин и Нанси Мортимър. Благодаря на всички сърдечни хора в „Пенгуин Букс“ и особено на моята издателка Ерика Ървинг за ентусиазма към тази творба и за грижите, чрез които поредицата доби възможно най-добрия си вид. Освен това искам да благодаря на Алекс Сковрон за усърдното четене на коректури, на Бари Фридън-Колинс за оформлението на кориците, на Марк Софилас за прекрасните рисунки на кориците и на моята агентка Селва Антъни.

На моята редакторка Кей Ронай — за мен беше късмет и удоволствие да работя с тебе.

И преди всичко благодаря на Ан Ървайн.

Последната вечер от Сказанията при завършването. Учителите и учениците в Школата на Преданията в Чантед разказваха Великите предания, които бяха средоточието на човешкия живот на Сантенар. Лиан бе удостоен с честта и подложен на опасността да изрече най-великото сказание, Преданието за Възбраната. Сказанието за Шутдар — гения, който сътворил Златната флейта, но не понесъл мисълта, че ще я предаде в чужди ръце. Шутдар, който променил завинаги Трите свята.

А сказанието таеше и опасност, защото Лиан произхождаше от народ на изгнаници — зейните. В древни времена любознателността бе подвела тези хора, отдадени на науката, да сключат коварен съюз. И макар че много столетия бяха изминали след тяхното почти поголовно изтребление и изгнание, зейните още имаха лоша слава. От пет века не бе избиран зейн за Сказанията при завършването. Всъщност нито един от тях не бе допуснат в Школата през последните стотина години… освен Лиан, чието попадане тук само по себе си беше любопитна история.

Затова с разказа си трябваше да надмине всички, не само учениците, но и учителите. Успееше ли, щеше да завърши като майстор-летописец, а това беше рядка чест. Никой не се бе трудил по-прилежно или колебал по-мъчително над своето сказание. Но дори с безупречен разказ щеше да си създаде колкото почитатели, толкова и врагове. Лиан долавяше желанието им да го провалят. Е, нека опитат. Никой друг не знаеше онова, което бе научил той. Никой не бе разказвал така преданието досега.

— Имало някога три свята: Аакан, Талалейм и Сантенар, всеки със своята човешка раса — аакими, фейлеми и ние, коренната раса. И ето че през пустошта между световете дошла четвъртата раса — караните, които се спасявали с бягство. От тях останали само шепа хора, отчаяни и на ръба на гибелта. Открили слабост у аакимите, отнели им света и завинаги променили равновесието на световете.

Всички Велики предания започваха с този увод, защото той беше ключът към Сказанията. Лиан си пое дъх с пълни гърди и започна:

— В прастари времена Шутдар, гениален ковач, бил призован да потегли от Сантенар по заповед на Рулке, могъщия каронски владетел на Аакан. И защо Рулке се впуснал в такова таящо заплаха начинание? Защото желаел да броди свободно между световете и може би великата дарба на Шутдар щяла да отключи пътя за него. И тъй Шутдар се потрудил усърдно и създал забраненото творение — отварящо устройство във вид на златна флейта. Нейната красота и съвършенство надхвърляли дори мечтите на създателя й… и флейтата станала за него по-скъпоценна от всичко, което бил изработил дотогава. Той я взел, отворил проход и избягал на Сантенар. Но допуснал съдбоносна грешка. Заради него останал отворен Пътят между световете…

Всички в залата знаеха това предание, но множеството слушаше мълчаливо и внимателно. Лиан не си позволи да се отпусне дори за миг. Сказанието бе дълго часове и преди да го завърши, щеше да се нуждае от всеки нюанс в своя глас — почти вълшебната способност на великите разказвачи да внушат на публиката всяко чувство, което пожелаят. Изкуство, на което човек не може да се научи, колкото и да се стараеха учителите.