Иън Ървайн: Сянка по стъклото

Щом го зърнало, сакатото момиче затиснало устата си с ръце. Жълтеникавата кожа била изопната по скулите на Шутдар като барабан, изтънелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци — приличал на най-престарелия, грозен и ужасен вампир, който можете да си представите. Съжалете тази окаяна твар, ако можете.

Погледите им се срещнали — едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.

— Горкичкият — въздъхнала тя. — Толкова се измъчваш. Кой си ти?

Гласът й бил благ, изпълнен със съчувствие.

— Шутдар! — изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.

Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.

— Шутдар! Нима си дошъл да ме убиеш?

— Не. Но въпреки това ще погинеш с мен. — Той махнал с ръка към гората — тя вече била огнен полукръг, свиващ се към кулата. — Никой няма повече врагове от мен. — Знаел колко жалка е гордостта му. — Виж, те вече дойдоха и изпепеляват всичко. Боиш ли се от смъртта?

— Не. Само че исках да живея, за да се сбъднат мечтите ми.

Смехът му бил вой, преливащ от подигравка.

— Знам какви мечти може да има сакатият — мъка и отчаяние! Дори твоето семейство те е заключило тук, за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.

Тя пуснала стола и изопнала рамене; приличала на горда кралица, но сълзи намокрили бузите й. И Шутдар чудовището, този звяр, сам се изумил от състраданието си.

— Каква е мечтата ти? — попитал я с нежност, ново за него чувство. — Бих ти я дарил, преди да умрем, стига да е по силите ми.

— Да танцувам — отвърнала тя. — Копнея да танцувам за любимия от своите мечти.

Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта. Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.

Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил. Болката в ръцете му била непоносима, но лицето му не трепнало. И музиката му била толкова завладяваща, толкова прекрасна, че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.

Сакатата девойка пристъпила напред с поглед, впит в Шутдар, но той сякаш се бил улисал в друг свят. Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц, заклатушкала се. И вече си мислела, че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне — щом чуе подигравателния му смях. Но изведнъж мелодията я поела и понесла, нямало я вече болезнената тежест в краката, тя стъпвала, където си поиска. Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал, танцувала неспирно, докато силите й не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли, зачервена и засмяна, твърде изтощена, за да отвори уста. А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си, че забравила за настоящето.

Музиката полека стихнала. Девойката се опомнила. Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние, изгорило докрай грозотата му. Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея. После изсумтял:

— Идват. Слез и развей син флаг от вратата. Има някакъв шанс да те пуснат.

— Няма какво да търся навън. Прави каквото е нужно.

И за миг Шутдар помислил, че все пак не му се умира, но било твърде късно за това…

Слушателите въздъхнаха шумно — поредният знак! Преданията бяха неотменна част от живота на Сантенар и никой, бил той велик или нищожен, не бе равнодушен към тях. Човек не си представяше по-висша чест от споменаването на името му в Преданията. Лиан знаеше за какво мислят учителите и учениците — откъде е изровил тази нова част в сказанието си, частта, която преобръщаше наопаки образа на Шутдар? Великите предания бяха съкровената сърцевина в Сказанията и който опиташе да ги промени, се излагаше на голям риск. Утре щяха да поискат от него да докаже всяка дума. И той щеше да им даде доказателствата.

Взря се в тълпата и сред морето безизразни лица погледът му пак се прикова в същата бледа жена. Беше с наметало с качулка, изпод качулката се подаваше кичур с оттенъка на червена слива. Бе се привела напред в захлас.

Жената се казваше Каран Елиенор Фърн и имаше дарбата на усета, макар че никой в залата не подозираше това. Бе прекосила планините, за да чуе Сказанията. Сега срещна погледа на Лиан и се стресна. Колкото и да беше чудно, за миг се разсея и съзнанията им се докоснаха като при връзка. Лиан се развълнува от невероятната й жажда, но не си позволи да се разсее. Четири години се бе трудил за тази вечер и нищо нямаше да му попречи да довърши разказа си.