Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Слушателите се изправиха сковано на седалките. Твърде спорен момент — в Преданията се казваше, че Възбраната била възникнала от само себе си. Но ако някой я бе наложил , възникваха какви ли не нови въпроси. Лиан съзнаваше, че има нужда не само от правдиво нарисувани с думи картини, за да убеди слушателите.

Публиката се размърда неспокойно. Сказанието всъщност завърши, но не чуха никакви доказателства. Чувстваха се подведени. Лиан проточи неловкото мълчание.

— А девойката? Намерили и нея, когато станало безопасно да влязат, късно следобед. Младата жена с изключителна хубост лежала свита на камъните и дългите поли покривали жалките й крака. Усмихвала се като на най-великолепния ден в живота си. Странно, след цялата разруха момичето сякаш било невредимо — ала мъртво.

Загрижена да смекчи малко дългия списък от злини на Шутдар, тя написала своята история и я пъхнала в корсажа си, а после се пробола с дълга игла.

Хвърли ги в потрес! Лиан вдигна два листа, единия изцапан с ръждиво петно.

— Тук са доказателствата, подпечатани с кръвта от собственото й сърце. — И добави тихо: — Така завършва Преданието за Възбраната, първото и най-велико сказание.

Хората в цялата зала бяха на крака, но никой не издаваше и звук. Опитваха се да осмислят какво следва. После гъмжилото изпусна обща въздишка — облечените в черни роби учители минаха по двама в прохода насред залата и се качиха по централните стъпала на сцената. Смутената усмивка на Лиан се скова на устните му. Най-силният му копнеж беше да стане летописец и разказвач. Нима се бе изложил толкова зле, че да му отнемат и положението на ученик?

Уистан, наставникът на школата, дребен мъж с грозота почти като на Шутдар, открай време се отнасяше с неприязън към Лиан. Сега жълтите му очи на подобното му на паница лице бяха изцъклени.

— Забележителен разказ — изчегърта гласът му. — Но края го нямаше във варианта, който ми представи за одобрение.

— Задържах тези листове — отвърна Лиан. Беше се вкопчил в своите документи като в спасително въже.

Уистан протегна съсухрена десница и младежът си позволи мъничко надежда.

— Вторият лист потвърждава разказа на момичето — добави той смирено.

Наставникът огледа листовете. Първият беше прегъван и затова прободен на много места от смъртоносната игла. Уистан пребледня.

— Значи е вярно — въздъхна той. — Но дори днес това знание може да се окаже гибелно. Нито дума повече!

Коленете на Лиан трепереха. Разказът беше великолепен, но застрашаваше всичко, в името на което се бе трудил. И изведнъж струпалите се наоколо учители нададоха силен вопъл, втурнаха се напред, вдигнаха Лиан на раменете си и тържествено го свалиха от сцената. Всички в залата се смееха и плачеха, ликуваха и хвърляха плитките си във въздуха. Случило се беше нещо, несравнимо с нищо от миналото.

Докато го носеха над тълпата към изхода, Лиан пак зърна червенокосата жена, вперила поглед в него. Тя се опитваше да мине през навалицата и той отново изпита необичайното чувство, че съзнанията им са свързани. Коя ли беше? На Сказанията при завършването не допускаха външни хора, но тя не принадлежеше към Школата. Виждаше я за пръв път в живота си.

Жената почти успя да стигне до него — добра се толкова наблизо, че той долови ухание на лимонов цвят; после тълпата ги откъсна един от друг. Устните й помръднаха и той чу в главата си: „Кой я е убил?“ След това лицето й се скри в гъмжилото, а Лиан бе изнесен от залата към празненството.

Но много по-късно, когато се шляеше към дома си по калдъръмените улици сред тълпа весели като него приятели, думите й отново смутиха душата му. Привидното самоубийство отдавна го озадачаваше, но как би могъл още някой да се промъкне незабелязано в развалините? Все пак въпросът бе зададен и той нямаше да го пропъди от ума си. Ами ако някой бе открил нещо толкова важно, че е поискал да затвори устата на момичето? Може би напипваше ключа към още по-добро сказание — първото ново Велико предание от столетия. Ако тъкмо на него се паднеше сполуката да го напише, щеше да се нареди до най-видните летописци на всички времена. Погълнат от тези мисли, Лиан изобщо не си спомни за предупреждението на Уистан.

— Виж! — подвикна му високата красавица Тандайи, също ученичка в Школата. От години бяха приятели, понякога и любовници, тя сочеше към хоризонта. — Нова звезда. Какво по-ясно знамение от това? Ти ще се прочуеш, Лиан.

Погледът му проследи посоката. Изобщо не беше звезда, а мъглявина с особена форма. Тъмночервено петънце, което не бе виждал досега. Приличаше на паяче. Изведнъж Лиан се смръзна в топлата лятна нощ.