Иън Ървайн - Сянка по стъклото

При вида на храната стомахът й се сви. Сега Уолф не й се струваше чак такова животно — грозното му лице беше приветливо и тя му се зарадва. Той й се усмихна с беззъбата си уста и й подаде чинията. Как жадуваше тази храна!

— Благодаря ти, Уолф — изграчи Каран.

— Къде е червенокосата?

Говореше завалено, устните му почти не помръдваха. Изобщо не я поглеждаше и в нея се пробуди неясно опасение.

— Плениха я.

Остави на земята тежката раница, но за всеки случай не смъкна торбата от гърба си.

Отпи глътка от великолепния чай — горещ и сладък, за какъвто си бе мечтала. Натъпка си устата с риба. Мазничка, прекрасно твърда и розова, истинска вкусотия. От признателност, от сбъднатото желание за добра храна в очите й избиха сълзи. Преглътна и набоде едно парче с ножа си. Погледите им се срещнаха над огъна. Уолф се извърна и Каран застина, преди да поднесе хапката към устата си. Той се взря към нещо зад гърба й и очите му зашариха.

„Не!“ — кресна дарбата й. Каран отскочи встрани и със същото движение плисна горещия чай в очите му. Двуостра брадва изсвистя там, където беше седяла допреди миг, и се заби дълбоко в меката пръст. Контрабандистът стискаше очите си с ръце, Каран профуча покрай него, зави покрай стената и хукна през камънаците и нацепените колони.

Идлис бе стъпил върху изтърваната чиния и вадеше брадвата си от земята. Други двама уелми дотичаха с тромави крачки, и те стиснали брадви. Идлис вдигна оръжието си и го запрати към нея. Каран отскочи и острието се стовари върху колоната зад нея и издрънча. По бузата я жилнаха откъртени парченца. Тя хукна лудешки по брега и се шмугна между дърветата. Уелмите я подгониха. Коварният водач офейка нанякъде.

Дребничката Каран беше ловка и много пъргава и в гората скоро се откъсна от преследвачите. За миг й дожаля, че вкусната риба е стъпкана в калта, но безмилостното нападение не й оставяше време за такива глупости. Представяше си, както само нейното въображение можеше да покаже, че брадвата я разсича в гръб, представяше си изблика на смъртно страдание, безсилния опит да извади врязалото се острие, бликналата по тревата кръв, чезнещата светлина, болката и накрая смъртта…

До края на следобеда уелмите неведнъж почти я приклещваха, защото гората беше твърде рядка. Разпръскваха се, подвикваха си с хрипливите си гласове. Щом тя кривнеше в друга посока, най-близкият преследвач се втурваше да я засече. Уелмите не познаваха умора, гонеха я като хрътки — ту един, ту друг водеше — и не й оставяха и миг отдих.

Тя хлипаше от умора, торбата я удряше по гърба на всяка крачка, волята й гаснеше. А до здрачаване имаше още часове, макар че тъмнината трудно би я укрила от уелмите, които носеха костните маски на лицата си дори в този облачен ден.

Няколко пъти я доближиха толкова, че хвърляха по нея брадви. Накрая я избави стихия, каквито често връхлитаха в Орист през този сезон. Налетя ненадейно откъм морето към края на следобеда. На запад се струпаха чернеещи облаци, с тях напираше бурен вятър и се изля проливен дъжд. Притъмня, въздухът се насити с размиваща очертанията мъгла. Каран реагира незабавно — хукна косо нагоре по хълма, мина отвъд билото и се спусна в по-гъстата гора на изток. Тичаше неспирно под дъждовните струи, докато не падна мрак и не се увери, че уелмите са изостанали. Цяла нощ продължи да върви на север. На разсъмване се напъха в някакви шубраци и спа на пресекулки чак до вечерта.

Нощите бяха облачни и Каран бързаше. От преследвачите й нямаше и следа. Най-злият й враг беше гладът — бе зарязала тежката раница. Допълваше оскъдните дажби само с нападали лешници — остарели и почти всичките мухлясали. На третия ден се натъкна на селце в гората и за няколко медни монети си напълни торбата с храна.

Сит беше на североизток — трябваше да прекоси река Хиндирин, да продължи на изток през пролома Заркам, тесния процеп в планините в източната половина на Мелдорин, и накрая да тръгне по гористия източен бряг на Ягадор към града. За да стигне до мястото, където бяха оставили конете, щеше да й трябва поне месец. Всички пътища бяха под надзора на войски с униформите на Игър; пазеха и мостовете. Нямаше откъде да мине, защото Хиндирин и останалите широки реки трябваше да бъдат прекосени по мост или с лодка.

Седя цял ден между дърветата: наблюдаваше пътя и обмисляше какво да прави. Бе дала дума да занесе Огледалото в Сит, за да го получи Фейеламор. Но не виждаше как да стигне до Сит — целият юг бдеше. Значи Игър беше пречупил Мейгрейт.