Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Потегли все още смутена от съня. Дни наред се опитваше да обмисли дълга си към аакимите. На тях дължеше несравнимо повече, отколкото на Мейгрейт. Сега й се струваше, че е по-малко прегрешение да се отметне от дадената дума. В края на краищата аакимите бяха притежавали Огледалото хилядолетия, без да навредят никому с него. Каран знаеше и сред какви смутове е била наложена Възбраната. Какво щеше да се случи, ако Фейеламор решеше да я премахне?

Все още имаше приятели сред аакимите в Шазмак. Един от тях — червенокосият Реал с печалната усмивка, някога можеше да й бъде и повече от приятел. Унесе се в спомени за съзряването си в Шазмак сред извисяващите се планини, за тътена на буйната Гар, който никога на заглъхваше в ушите й. Тъкмо Раел я научи да се катери. Още й липсваше… Ако Тенсор не бе…

Да, Тенсор . Предводителят на аакимите, ако изобщо можеше да се каже, че го имат. Могъщ мъж с властно присъствие. Герой в борбата на аакимите срещу техните врагове кароните още в древността. Един от онези, които Рулке довел на Сант от Аакан. Суров горд човек, който тъй и не се отказваше от тази борба, преливаше от злоба заради разгрома и не му омръзваше да говори за новото въздигане на своя народ. Безмерна беше омразата му към древния враг Рулке — карона, навлякъл им всички беди.

Лесно си представи Тенсор — размятани черни кичури, настръхнала брада, размахан огромен юмрук: „Само ми дайте силата!“

Уважението й към Тенсор се смесваше със страхопочитание, каквото той заслужаваше, но никак не се чувстваше спокойна близо до него. От самото начало си знаеше, че е настроен срещу нея, сякаш я е преценил и е открил колко е недостойна. Може би защото баща й бе пожелал да излезе в света . През първите й дни в Шазмак Тенсор я наставляваше как да овладее дарбата си, но спомените си оставаха неприятни и й се струваше, че неговите уроци са отнели нещо. По-късно той изпрати Раел в източните градове на аакимите и Каран се досети, че е постъпил така заради нея.

„Дали не е редно да дам Огледалото на Тенсор? Та нали дългът ми към аакимите не може да бъде изплатен никога? Но те не застанаха на моя страна, когато Емант ме тормозеше. Това май заличава немалко от дълга. Пък и как би си послужил Тенсор с Огледалото? Може би само ще подхранва ненавистта си“.

Фейеламор или Тенсор? Фейлемите или аакимите? Единият избор по-добър ли бе от другия? С какво превъзхождаха Игър, за когото въпреки амбициите му да властва се говореше, че е справедлив и въвежда законност и ред?

„Е, вече взех Огледалото. Всичко се размести зареди мен и сега съм длъжна да направя верния избор“.

Измъчена от двоуменето си, Каран продължи на север към Флумен през все по-безлюдни земи, после пое към Сундорските възвишения. Измина сто левги за осем дни. През цялото време не зърна преследвачите си и малко й олекна. И тогава всичко отново потръгна зле.

При изкачването на сухите безлюдни хълмове на Сандор прекали с бързането, Трикс се пързулна на неравната земя, строполи се и си счупи левия преден крак. Беше й жал за животното, проснало се на пътя — то я гледаше с влажните си кафяви очи, — но не можеше да се колебае. Обви за последен път с ръце потната му шия — пръстите й не се срещаха, — закри окото откъм себе си с длан и преряза гърлото с едно дълбоко забиване на ножа. Горещата кръв плисна по цялата й ръка и дрехите й, голямата глава бавно се отпусна на пътя.

Тя се извърна, сълзи намокриха прашното й лице. Нямаше да забрави никога как уби коня си. А миризмата на кръвта му не отслабна дълги дни. В покрусата си Каран разхлаби властта над чувствата и дарбата си, която бе наложила от блатата дотук.

След възвишенията трескавите видения я споходиха отново. Пак засънува покритите с качулки уелми, които се ослушваха да разберат къде е. Но този път сънят беше по-злокобен, защото до тях клечеше голяма мършава хрътка и звездите се отразяваха във втренчените й очи. Две нощи поред сънят се повтори, а на третата сутрин Каран се събуди с ужас и видя уелмите далеч под себе си. Бяха я намерили. Побягна и скоро преследването се сля в съзнанието й с гонитбата в блатата, макар оттогава да бяха минали седмици.

През нощта подремна, подпряна на една скала, и вятърът донесе вой — безкрайно проточен, хриплив и нисък. Тя подскочи. Воят секна внезапно и не се повтори, но тя знаеше кой вие. Хрътката от резервоара или друга като нея. Усещаше я, мислено виждаше съвсем отчетливо костеливата твар, когато затвореше очи. Боеше се от Псето (колко му подхождаше названието) дори повече от уелмите.