Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Огледа бивака си. Нищо не я пазеше. Малко петно остра трева с щръкнали камънаци под и над него посред каменист склон и няколко проскубани иглолистни дръвчета вдясно. Чувстваше се защитена само отгоре. Изкушаваше се да накладе огън, макар че пламъците биха привлекли уелмите. Бездруго щаха да я намерят скоро в тези земи, щом водеха кучета. Не би имала надежда дори след нея да вървяха само един уелм и една хрътка. Паниката напираше, желанието й да изпищи стана неудържимо. Тя напъха пръсти в устата си и ги захапа, болката я отрезви.

Съзнаваше, че развихрилият се страх пак ги насочва към нея. Насили се да диша бавно, да успокои ударите на сърцето си, да се подготви някак за отбрана.

Огънят беше неуместно хрумване. Не можа да измисли нищо по-добро от това да се свре между скалите малко по-нагоре под една издатина. Нямаше друго оръжие освен малкия нож. Не стигаше. Струпа купчина камъни, просто за да не стои бездейно. Ама че глупост — как щеше да ги мята на тъмно? Откърти един клон. Не беше толкова тежък, че да нанесе голяма рана с него, но се почувства по-добре, като го стисна. Зачака. Спеше й се, но не се поддаваше на съня дори за миг; взираше се в мрака и накрая въображението й започна да вае клечести фигури на уелми от сенките.

Нощта се довлече до края си. Оттенъците на сивото отстъпиха пред бледи цветове. Розовата зора се разпростря на изток. Вятърът стихна за малко. Каран бе преживяла още една нощ. Вратът й се схващаше. Време беше да тръгва. Не, щеше да поседи тук още съвсем мъничко. Клепачите й се отпуснаха.

Слънцето се надигна иззад хоризонта. Каран спеше, намерила за кратко блажен покой. Гърдите й се надигаха и спускаха. Слънчевите лъчи пълзяха по отметнатата й встрани ръка, по стройната шия, пускаха златисти искрици в миглите и веждите й, оцветяваха косата й в бронз.

Хрътката се прокрадна, възползваше се от всяка сянка и неравност, за да доближи Каран на един скок. Пълзеше по корем, изтласкваше мършавото си тяло напред и нагоре и пак се присвиваше. Остана последният скок. Дългата муцуна зейна, сякаш кучето се хилеше или се прозяваше.

Каран сънуваше, че е чиста в сгрята в сапунената пяна на вана. Изведнъж тапата на дъното изчезна и тя остана гола и беззащитна. Вятърът вееше студ на гърлото й, събуди я с тръпка и тя осъзна вцепенена, че е заспала, когато е трябвало да бъде нащрек.

Но слънцето тепърва се издигаше. Не се бе унесла задълго, а и нали бе оцеляла тази нощ. Мярна й се откъслечен спомен за друг сън — празненство за рождения й ден в детството й. „Рожденият ми ден!“ Не че имаше какво да празнува точно сега. Все пак малко се развесели. Разтърка натежалите си клепачи, разтри си слепоочията, разреса оплетената си коса с пръста и по навик се огледа.

Най-грамадното и мършаво куче, което бе виждала, се присвиваше за скок на три крачки под нея. Клатеше муцуна наляво-надясно, но жълтите му очи зорко я наблюдаваха. Каран докопа опипом ножа и стисна тоягата. Надигна се и опря гръб в скалата, за да му остави възможност да я нападне само отпред. Погледът й шареше. Не се виждаше никой. Кучето щеше ли да я връхлети, или просто я задържаше тук, докато не дойде господарят му?

Стисна тоягата с две ръце. Звярът се напрегна.

— Махай се!

Гласът й не прозвуча заповеднически и хрътката се хвърли озъбена към нея.

Каран замахна, цапардоса псето по плешката и то отхвръкна. Зъбите се плъзнаха по бедрото й. Тя понечи да удари повторно, но върхът на тоягата се закачи в една каменна издатина и тоягата се изплъзна от пръстите й. Каран на мига извади ножа.

Кучето се стовари върху корема й и я повали, зъбите му стиснаха ръката с ножа между китката и лакътя. Вторачи се в очите й, заби зъби по-надълбоко и я притисна с костеливото си туловище.

По ръката й плъзнаха струйки кръв, от огромните челюсти по гърдите й капеше слюнка. Ръката й омекна, ножът изтрака на камъните. Тя се взираше в псето, мъчеше се да открие някакво слабо място. Кучето имаше обкован с железни нитове нашийник. Вместо предни зъби стърчаха само изгнили корени, но кътниците, с които можеше да прегризе кост, си бяха здрави.

Каран изстена. Ушите на гадината шавнаха. Тя пак изтръгна стон от гърлото си, вложи в гласа си цялата си болка, умора и страх. Опитваше се да достигне звяра с дарбата си, да му внуши, че е безобидна, да го накара да я пусне за малко. Но дори да го разсееше за секунда-две, какво можеше да направи? Беше бърза и ловка, но чак да се мери по пъргавина с куче? Освен ако не е мудно и тромаво като господаря си…