Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Очите му примигваха зад костената маска и онова, което Каран съзря в тях, я смрази от страх. Огледа се. Само на половин левга от тях в каменистото поле се кълбеше облаче прах. Закрачи, без да поглежда назад, макар и не твърде припряно, за да опази собственото се достойнство. Но щом се отдалечи достатъчно, побягна.

Още много часове преследвачите не се мяркаха, но от този момент тяхното присъствие и лицето на Идлис не изчезнаха от ума й. Намести костите на китката си: неумело — болката не секваше и много трудно си служеше с тази ръка. Няколко пъти прекоси на зигзаг Сундорските възвишения, но упорито вървеше на изток към Хечет и отвъдните планини. Беше почти сигурна, че уелмите я изтикват натам, за да я сгащят в капан.

Сега бяха петима и яздеха. Често ги виждаше — съвсем дребнички в далечината — въпреки старанието си да не позволи да я настигнат, не можеше да се отскубне от тях. Нямаше друг път освен онзи, по който те й позволяваха да върви. Най-сетне в края на пътя се показа Портата на Хечет пред някога величавия град със същото име.

Изминалият месец бе вкоравил душата й, бе изцедил и последната капка радост от нея. Чувстваше се студена, измръзнала. Точно това я измъчваше най-силно. Уелмите не изоставаха. Сега накъде?

Копнееше да отиде в Чантед, да потърси човек, който да й разкаже Преданията, за да реши правилно участта на Огледалото. Познатите й в града не бяха летописци. Веднъж, още като малка, бе отишла с баща си на среща с наставника Уистан, съсухрен дребосък: той още беше на поста си, поне допреди няколко месеца. Несъмнено би могъл да й каже каквото искаше да научи. Ако й стигнеше дързостта да отиде при него.

Уелмите обаче бяха съвсем близо, може би препречваха пътя към Чантед. Каквито и тълпи да се бяха събрали за празника, градчето беше прекалено малко да се скрие там, освен ако не се свреше в някое мазе за седмица. Значи не биваше да тръгва към Чантед. Но толкова й се искаше отново да слуша Великите предания. И съжаляваше, че не отказа на Мейгрейт, че изобщо я бе срещнала през живота си. Мейгрейт обаче беше в тъмниците на Игър, а тя — тук.

Огорчена, Каран пое на изток към Тулин и Банадор — умърлушена, с изтощено тяло и отпаднала душа, в пълна безизходица. Луната беше в първа четвърт и тъмнееше — най-нежеланата поличба. Ужасните сънища се връщаха. Загледаше ли се в планините, виждаше поръсилия ги сняг. Дори да пращеше от здраве, преходът нямаше да е лек. Не помнеше някога да е била толкова уморена. Да можеше всичко да се свърши някак…

Уелмите дойдоха в Хечет съвсем скоро след нея. Вместо някогашния град имаше западнало селище, но на всяка крачка се виждаха следите от минало великолепие — широки улици, настлани с плоски камъни, равни и плътно наредени като в първия ден, канавки и тротоари покрай тях, внушителни храмове и колонади, опустели големи къщи в покрайнините. Жителите на Хечет като че ли още носеха този дух в себе си — самочувствие, древност, достолепие.

— Те са най-гордите козари в цял Мелдорин — презрително подхвърли старшият сред уелмите. Различаваше се от останалите с ниския си ръст и якото си тяло.

Подкараха конете си към грамадната порта. Десетима ездачи можеха да минат в редица между стените от резбован камък.

— Търсим млада жена с червена коса — каза един висок уелм с остър нос.

Сивата му кожа се лющеше като от изгаряне. Очите около черните зеници жълтееха.

— Мина една такава наскоро — отвърна пазачът.

— И къде е сега?

Уелмите се наведоха нетърпеливо на седлата си.

Пазачът си бе приказвал неведнъж с Каран, момичето му беше симпатично. Искаше да й помогне, без да се излага на опасност.

— Попита за пътя към Чантед и тръгна натам — излъга и отстъпи в караулната будка.

— За Чантед? Сигурен ли си, пазачо?

Безжалостните им погледи се впиваха в него. Той се извърна.

— Всеки ден идват и си отиват хора, не ги помня всичките. Тя спомена Чантед. Друго ме знам.

Уелмите потеглиха.

— Защо й е да ходи в Чантед? — попита една жена, която доста приличаше на Идлис. — Какво има там освен Школата? Пазачът май ни излъга.

— Няма съмнение в това, Гайш — отвърна ниският. — Но не бива да се осланяме в нищо на късмета. В Чантед има хора, за които Огледалото ще е ценно, макар че втората крадла ни насочи към Сит. Двама ще отидат в Чантед. Другите двама идват с мен: ти, Идлис, за да си ми пред очите, и ти, Гайш. Мисля, че тя ще тръгне към Банадор, където е домът й, но няма да намери подслон в планините през зимата. Да свърне от главния път е неизбежна гибел. Ако я намерите в Чантед, доведете я тук. Хайде!