Иън Ървайн - Сянка по стъклото

„Колко ниско паднах — заклеймявам един летописец за постъпки, каквито би трябвало да очакваме от него. Но някои тайни не бива да излизат наяве. Той застрашава всичко, за което съм се трудил, но как да споделя това с тъпанарите около мен?“

— Зейните са си извор на неприятности — добави той. — След приказките му в кръчмите цял Чантед осмива наставника и Школата. Търпях прекалено дълго.

— Всеизвестно е колко сте снизходителен и отстъпчив — измърмори сенешалът.

— Той обаче прекали. Не бих допуснал да се яви на празника и да тържествува отново. Другите майстори и без това говорят само за неговото сказание. А тълпата е способна на странни деяния — преди се е случвало да използват празника, за да издигнат нов наставник.

— Ще злословят за вас, ако научат какво стана.

— Ще се примиря. Времето ми като наставник изтича, но не бих понесъл мисълта да ме замени точно той. Сляп е за всичко освен за своите Предания и нищо не би го възпряло, ако може някак да извиси занятието си или да обогати знанията си. И ме смята за нищожен стар глупак, какъвто може би съм и в твоите очи.

Търлю отвори уста да го разубеждава лицемерно, но на наставника не му се слушаше.

— Нищо чудно да съм такъв. Аз обаче обичам Школата, а той ще я съсипе. По-добро да не е тук. Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.

Постояха смълчани в стаята, всеки потънал в мислите си. По едно време Уистан заговори и гневът отново зазвуча в гласа му:

— Не, предпочитам да се избавя от него и така всичко се подрежда добре. Това Огледало ми се присъни и тутакси се сетих за Лиан. Нека отиде там, където могат да се възползват от таланта му. Мендарк ме принуди да го взема преди много години — сега му го връщам. Забавна ирония…

— Той не е по-голям размирник от другите, но пък е доста по-умен от повечето — каза Труско. — Какво като залита по мечтите си? Лиан е чест за Чантед.

Наставникът махна с ръка.

— Стига! Изпрати го до портата.

— Аз ще отида — предложи Търлю и си облиза устните. — Тези млади летописци се мислят за нещо повече от останалите. За мен ще е удоволствие да го видя как си тръгва от Чантед.

Уистан го изгледа преценяващо.

— Каквито ще да са прегрешенията им, в тях е и миналото, и бъдещето ни. Труско, иди да го изпроводиш.

Лиан направи първите крачки от изгнанието си в потрес, объркване и покруса. През повече от половината му живот Чантед беше дом за него и други се грижеха за нуждите му. Сега трябваше сам да се справя с всичко. Какво щеше да стане, когато парите в кесията свършеха? А на друг въпрос се налагаше да намери по-скорошен отговор — къде ще спи довечера? Нямаше странноприемници оттук до Тулин, значи четири дни пеша. Никога не бе вървял сам в планините. Дори не му беше много ясно как да си накладе огън. Бяха му отнели любимите Предания и книги. Носеше си само дневника и саморъчно изписания и изрисуван сборник с Великите предания.

Преди обяд мъглата се вдигна, но вече не можеше да види Чантед. Прекрасен слънчев ден, толкова приятен за ходене с лекия ветрец, въпреки усещането за изчакваща реда си зима. От раменете на Лиан сякаш падна огромен товар. Каза си, че щеше да е по-добре, ако бе напуснал Чантед още преди години, за да намери свое място в света. В сегашното му настроение дори вълшебните видения от снощи изглеждаха осъществими.

Веднъж-дваж му се причу потракване на копита отзад, но не се появи друг пътник. Не му се умуваше за това в тези ведри мигове.

Отначало пътят беше добре поддържан и широк, но късно следобед се превърна в осеяна с дупки пътека. И все пак той добре познаваше тази област. Всяка порутена стена, паднал мост или все още изправена колона му говореха без думи и той можеше да разкаже историята им.

Пусна раницата си на пътеката и навлезе между гъсто пораслите гелонови дървета. Презрели плодове бяха покрили земята и изкусителният им аромат насищаше въздуха. Лиан седна под следобедното слънце: похапваше гелони и отново мечтаеше. Между стволовете виждаше гладкия кафяв склон на планината, Чантед беше петънце далеч долу, а нататък равнините на Фолк се губеха в омарата.

Повървя още малко, но го заболяха краката, а и гърбът, и се огледа за място, където да нощува. И това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Намери предостатъчно нападали клони за огън, дълго избива искри от огнивото, за да го запали, но накрая пламъците се издигнаха. Наряза хляб, сирене и ивици тлъст бекон в тигана и го сложи над огъня. Не че беше новак в готвенето, но днес се бе уморил повечко и не му се занимаваше. Набързо омете мазната смес и откри, че му е свършила водата и че безупречното кътче за бивак е доста далеч от околните ручеи. Изруга, изсмука последните капки от празния мях, пусна го на земята и се напъха в спалния си чувал.