Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Двамата уелми, които тръгваха към Чантед да търсят Каран, бяха капнали от умора, колкото и несекваща да беше издържливостта им. Яздеха неспирно дни наред, подпитваха всеки срещнат, но от момичето нямаше и следа. Прахосаха още дни в самия град, където напразно задаваха еднообразните си въпроси.

— Изобщо не е идвала насам — каза жената.

Тя беше едва ли не красавица сред уелмите, макар и кльощава и начумерена, с черна коса и черни очи. Тънката безкръвна линия на устните й почти не личеше.

— Да, не е идвала — съгласи се мъжът. — Пазачът излъга, за да й помогне. Ще го науча аз него, ако някога пак го срещна.

— Тогава да тръгваме към Тулин. Може би на Джарк-ун му е провървяло повече.

Следобед продадоха конете, защото по стръмнините оттук до Тулин можеха да вървят само пеша. На следващото утро се натъкна на любопитно зрелище — мъж с вързани ръце и крака, проснат на калната пътека. Жената подпъхна крак и го обърна по гръб. Търлю се бе натъртил лошо от падането, но щом му дадоха да пие вода, изохка и се напъна да седне.

— Чувал ли си за Каран от Банадор? — попита жената, както десетки пъти досега.

— Да, знам за нея — изстена Търлю и яростно се зачеса с вързаните си ръце по ухото. — Колко ще ми платите?

— Един златен тел — обеща мъжът, като потисна нетърпението си. — Стига да имаме полза от сведенията ти. Къде е тя?

— Първо ми дайте месо и още вода.

— Да чуем вестите ти, отплатата ще почака.

Търлю изграчи каквото знаеше за посланието от Мендарк.

— Мендарк… — процеди жената.

Мъжът я прихвана под ръка като любовник, дръпна я встрани и зашепна:

— Мендарк е враг на нашия господар! Лоша новина.

— Вярно казваш. Ако се сдобие с Огледалото, ще разкрие всички замисли на господаря. А Магистърът е неумолим враг.

— Значи е още по-важно да върнем Огледалото.

Отново застанаха над Търлю.

— Имаш ли други сведения за тези събития?

Той им обясни, че Лиан е изпратен да придружи Каран.

— Кой е този Лиан? — Мъжът докосна нежно ръката на жената преди тя да е отворила уста. — Чухме това име в Чантед. Нали, Йеча?

Тя сви вежди.

— Да, някакъв летописец, който изчезнал.

— Той е зейн, глупак и злосторник — враждебно изсъска Търлю.

— А, значи той те е подредил така — позна Йеча. — Явно не е чак толкова глупав, колкото искаш да го изкараш.

Даде му да пие пак от манерката си, после не забрави да избърше гърлото с ръкав.

Мъжът отряза парче от незнайно зеленикаво вещество, пъхна го в ръката на Търлю и отброи двадесет сребърни тара, равни на един тел. После двамата уелми загърбиха сенешала и продължиха с широки крачки по пътеката.

— Ей, ами въжетата? — викна Търлю стъписано.

— Нямаме такава уговорка — подхвърли жената през рамо и уелмите се скриха зад завоя.

— Твърде особена история — промърмори мъжът.

— Не е за вярване — съгласи се тя, — но аз не се усъмних. Защо не следваме този Лиан, докато я намери? Нека сам ни отведе при нея. Предчувствам, че ще успее.

— Добре. Ще бъдем потайни.

— Дори за Джарк-ун и Идлис ли?

Той са изплю на пътя.

— Много шансове изтърваха. Време е ние да покажем какво можем.

Следобеда на третия ден Лиан подмина развалините на Бенбоу. Дори белезите от необуздания пожар бяха скрити под тревата, а по овъглените греди на кметството висяха бледосиви лишеи. Порутените стени може би стърчаха така от хилядолетие, ако се съдеше по увивните растения, които ги разяждаха и закриваха. Лиан бе разказвал „Сказание за Бенбоу“, една от по-малко популярните трагедии, само преди месеци. Нямаше желание да се застоява тук. Всичко толкова нагледно потвърждаваше сказанието, че му се привиждаха пламъци и му се причуваха писъци. Не бе имало кой да спаси обречените.

Към края на четвъртия ден изгази калта около висока скала и зърна старото селище Тулин. Оттук се виждаше главният път от Хечет към Банадор — криволичеше по стъмните склонове. През нощта бяха поръсили снежинки и най-дълбоките сенки белееха, а на запад снегът покриваше плътно планините и отново се трупаха тъмни облаци, които вещаеха още сняг.

Стигна до селището, сгушило се в падината до билото на продълговато възвишение. Състоеше се от разхвърляни нарядко стари каменни къщурки. Над всички се издигаше странноприемницата, яка сграда от сив камък с покрив от цепени плочи и малки прозорци, защитени от дебели дървени кепенци. Предната врата бе боядисана в тъмносиньо и заздравена с железни ивици. Отгоре стърчеше прът, но на него не се развяваше никакъв флаг. От комините на странноприемницата и няколко къщи се виеше дим. Не се мяркаше никой.