Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Войникът Джаред и жрецът седнаха при Лиан. Младежът поръча за себе си и жреца кана греяно вино, а Джаред поиска чай.

— Каква е тази залутала се пътничка? — невинно попита Лиан.

Жрецът и войникът се спогледаха. Джаред си свали шапката, разтърка петнистото си теме, намести шапката и безмълвно преви рамене над чая си. Жрецът също мълча дълго.

— Е, казват , че се залутала. Но за мен цялата тази история е съшита с бели конци…

— Как тъй?

Жрецът примижа насреща му.

— Защо нещастното момиче ще тръгне нанякъде дни преди зимата? И защо толкова напират да я намерят тримата мършави грозници от Орист? Че и нас накараха да си рискуваме живота в такива времена… — добави сприхаво.

Алчно си сипа още вино от каната, изгълта го с мляскане, бутна стола назад, сякаш щеше да се махне, но само се загледа намръщено в огъня.

— Май не разбрах това за времената… — промърмори Лиан.

— Нима не усещате? Миналото ни връхлита, отново завладява настоящето. Толкова е неизбежно, че чак костите ме болят нощем от предчувствия. Иде цикълът на смъртта, на разрухата.

Жрецът потрепери, очите му са насълзиха още повече и той ги попи с ръкава на наметалото.

— Жрецо — гърлено се обади войникът, — моето и твоето верую са много различни. Аз съм практичен човек, но също виждам предостатъчно знамения. Задава се нещо, каквото не е имало в Сантенар от цели епохи. И кой има волята да му се опълчи? Аз — не.

От думите им и настроението на Лиан се помрачи. Какво ли виждаха, за което той още беше сляп?

Входната врата се тресна, той се извъртя на стола си и видя трима новодошли сред облак от снежинки. За да ги огледа по-добре, се изправи и опря лакът на лавицата над огнището.

Носеха еднакви дрехи — роби от тъмнозелена вълна, стегнати на кръста с връв. Първите двама бяха високи, с ъгловати сивкави лица. Мъжът имаше белези по бузите, а жената — тежки гърди въпреки кльощавата си фигура. Държаха къси тояги, друго оръжие не се виждаше. Третият беше набит и мускулест, с гъста прошарена коса. Кожата му сивееше като стомана.

Очевидно беше старши, защото подхвана разговор със съдържателя, чиито шарещи очи издадоха притеснението му, после огледа властно залата. За миг се вторачи в Лиан, който си придаде флегматичното изражение на селяндур, даде знак на спътниците си и те тръгнаха към стълбата.

Нещо познато в тях прикова вниманието на Лиан… образ от прастаро сказание, но не го налучкваше. Върна се до масата, но жрецът бе предпочел да седи сам на съседната, а войникът бе излязъл. Младежът си поръча вечеря и още една кана греяно вино. Вече му се струваше, че облагите от тази задача не могат да се мерят с опасностите.

Шанд му донесе вечерята — къшей черен хляб и голяма паница гъста гореща супа със зеленчуци и пушено месо. Лиан не искаше да си пари устата, топна един залък и го задъвка, улисан в мислите си.

Дали Каран се бе изплъзнала покрай преследвачите си, или се беше скрила и ги бе оставила да я подминат? Или лежеше ранена, а може би и мъртва далеч от пътя?

Шанд се върна с вдигаща пара паница и чаша за себе си и младежът го покани с жест да седне при него. Старецът извади нож от единия си джоб, дебел комат от другия, наряза хляба на кубчета, пусна ги в супата и ги натопи с лъжицата.

— Кои са тези? — попита Лиан.

Шанд снижи глас.

— Доверените слуга на Игър. Наричат ги уелми. Онзи плещестият им е началникът — Джарк-ун. Жената се казва Гайш. Дойдоха снощи. И поискаха да вечерят в стаята си. Викаха ме няколко пъти горе за още одеяла, още дърва, такива работи. Кой да знае, че ще им е студено, като идват от Орист? А последния път онзи с белезите — Идлис ме привика да пита кога си е тръгнала червенокосата. Ама не потайно, а направо, стресна ме. „От седмици никой не е пътувал сам — отвърнах му — и не ми се вярва някои да посмее цяла зима. Чудя се, че вчера отседнаха двама, щото обикновено или мнозина тръгват заедно, или няма никого“. И той, и останалите ме зяпаха, все едно съм скрил някъде жената. Само че им казах истината.

— Ама стига сме говорили за тях — изсумтя Шанд. — Ти какво търсиш тук? Чух, че вече си се издигнал до майстор. Не ти ли отредиха сказание на празника?

— Да, падаше ми се по право — промърмори Лиан, вторачен в паницата. Не знаеше колко откровен да бъде. — Честно казано, малко загазих в Чантед. От месеци се присмивах на дъртия Уистан по кръчмите. На пиячите им беше смешно, а и кръчмарите не бяха против, но наставникът взе, че ме прокуди.

— Хм… — Старецът го изгледа косо. — Май не си признаваш всичко.