Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Или беше добре осведомен, или плашещо проницателен. Лиан заговори за друго, поръча още една кана греяно вино и с всяка чаша редеше още по-пиперлива историйка. Шанд го слушаше смълчан, макар че се засмя веднъж-дваж.

Лиан не можеше да разбере дали старецът се забавлява от бръщолевенето му, или просто го търпи, или пък тайничко му се подиграва. Шанд отскоча до тезгяха за поредната кана и на младежа изведнъж му стана безразлично. Подаде чашата си непохватно и както гледаше изливащата се червена течност, в съзнанието му изплува неговият съкровен и плашещ копнеж. Посмути се за миг — нали имаше някаква важна причина да не отваря приказка за преданието?… Не я помнеше. А и как щеше да научи нещо, ако се боеше да попита?

— Шанд… ти чу ли за моето Велико предание?

Заваляше думите и най-сетне разбра колко е пиян.

— Кое? Дето го разказа преди четири години ли? „Самотата на Фейеламор“?

— Не, „Предание за Възбраната“, което съставих за Сказанията при завършването през лятото.

— А, да… Доста необичайно си го извъртял. Един пътник ми разказа.

— Ами… — Младежът пак се подвоуми. — Нещо ме тревожи в края му.

— Тъй ли?

— Една подробност. Едва ли си я запомнил.

— Като ще питаш — питай — сопна му се старецът. — Помня цялото сказание.

— Е, добре. Значи помниш и че сакатото момиче като че не пострадало от Възбраната. Намерили го обаче мъртво. Това някак не пасва.

— Тя не се ли е самоубила?

— Намушкала се е в гърба ли?

— За какво говориш?

— Мисля си, че там е била открита голяма тайна и са убили момичето, за да му запушат устата.

— Нима е толкова важно след цели епохи?

— Моето сказание вярно ли е, или лъжливо? Има ли скрито още по-велико предание? Ако съм изопачил фактите, свършено е с мен.

Старецът присви устни, сякаш в чашата си виждаше нещо противно.

— Че защо питаш мен? Цепя дърва, за да се прехранвам. Но ако там са научили нещо и оттогава го крият, плещенето в кръчми след няколко чаши вино не е ли твърде опасно?

— Просто исках да споделя с някого.

— Не знам с какво да ти помогна. Най-добре не ровичкай. Впрочем накъде си се отправил?

— Към Туркад. Може и да се срещна с Мендарк там.

— С Магистъра! Още по-зле… Лиан, изсилваш се. Каква работа има някакъв си летописец с Мендарк?

— Той ми беше… — Младежът си прехапа езика. — Познавам го — смънка. — Веднъж пътувахме заедно към Зайл.

Шанд явно не му повярва.

— Ако човек не го гони нуждата, няма да мине по този път към Туркад, когато идва зимата. Стига да няма друга причина да дойде в Тулин. Да речем, за да се види с някого. Внимавай на чия страна заставаш. Вие, зейните, няма ли най-после да си извлечете поука? Мендарк е твърде несигурен приятел.

Старецът се надигна тежко и го остави да предъвква сам тревогите си.

Събуди се в тъмната студена стая. Спомни си, че бе поседял пред огнището. Сигурно беше задрямал. Лампата не гореше, просветваше само жаравата. Олюля се към прозореца и отвори кепенците. Навън цареше непрогледната чернилка на гробница, едри снежинки полепнаха по ръцете му, щом ги опря на перваза. И как да подреди живота си от днес нататък?

За кой ли път премисли възможностите. Най-разумно щеше да е, ако забрави за сакатото момиче. Колкото и да диреше отговор, след толкова хилядолетия не беше много вероятно да го намери, нито пък да състави свое Велико предание. А и вече не вярваше, че някой някога ще поиска да докаже грешката му. Да, здравият разум му казваше да загърби всичко това и да се заеме с нещо по-практично.

Опря до несравнимо по-оплетената главоблъсканица около Каран и Огледалото. Нейният живот беше застрашен, а той бе дал дума… Тръгнеше ли обаче да я търси и да се прокрадва след уелмите, всеки миг можеше да си докара белята. Не искаше дори да си спомни краткия поглед, който му хвърлиха в кръчмата.

А пък Мендарк… може и да беше несигурен приятел, затова пък бе щедър покровител. Лиан нямаше да получи по-добър шанс от това. Знаеше обаче колко придирчив господар е Магистърът. За да спечели благоволението му обаче, трябваше да отиде с Каран и Огледалото в Туркад. Всеки друг завършек щеше да се смята за пълен провал. Как да стигне до нея в толкова лошо време? Как да я отведе и да я опази от такива силни врагове?

Силният напор на вятъра напълни очите му със сняг и той се опомни. Пръстите му бяха изтръпнали от студ. Затвори кепенците, сгря ръцете си над жаравата, разпали отново огъня, залости вратата, свали само ботушите и се пъхна в студената постеля.