Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Щом не можеш да говориш разумно, що за разказвач си?

— Нищо не знам — изхъмка той.

— Ти я сънуваше, летописецо. Разкажи ни съня си.

— Няма какво да разказвам. Просто… Ох!

Тя го цапна по гърлото с ръба на дланта си и очите му почти изскочиха.

— Хайде, решавай — изръмжа Гайш и пак опря ножа в шията му.

Изведнъж стаята се освети по-ярко и на вратата застана Шанд.

— Пуснете го — тихо заповяда старецът.

Уелмите се обърнаха към него и го изгледаха презрително. От тона на Идлис по кожата на Лиан полазиха мравки.

— Махни се, старче, да не се захванем и с тебе.

— Пуснете го, казах! — Гласът на Шанд изплющя като камшик.

Фенерът блъвна сияние, ушите на Лиан забучаха. За миг му се стори, че цялата странноприемница се разклати.

Двамата уелми се изнизаха през вратата. Стъпките им изтрополиха по стълбата и по камъните отвън зачаткаха копита.

Шанд хвана ръката на Лиан и му помогна да седне. След това отвори кепенците и се загледа след препускащите уелми.

— Ела да поговорим, щом съмне — нареди Шанд. — Навън!

Излезе и затвори вратата. Явно не беше само старецът, за какъвто искаше да го мислят, но на прекалено объркания и уплашен Лиан не му се мислеше за това. Вече втори път само за три дни едва не го заклаха. С каквито и блага да го обсипеше Мендарк, не си струваше да продължава в същия дух.

По някое време Лиан се надигна от пода, довлече се до прозореца, бутна кепенците, провеси се и повърна на снега долу. Слънцето изгряваше. Избърса се с ръкав, заклатушка се обратно към леглото и се тръшна на него. По тялото му се плъзгаха горещи и ледени вълни, в слепоочията му сякаш бяха забити шишове. За пръв път изпитваше такъв страх — но вече не искаше да се откаже, след странно привичния досег със съзнанието на Каран.

„Ела да поговорим, щом съмне“… А слънчевите лъчи вече нахлуваха в стаята. В този ранен час странноприемницата пустееше. Лиан обаче завари Шанд да седи на една възглавница на каменните стъпала пред кухнята. Държеше в едната си ръка гелон. А в другата — чаша чард. Взираше се през долината към още тъмния планински склон и издигащото се светило. Лиан си наля чард от чайника на печката, взе си къшей черен хляб и седна до стареца. Главата още го цепеше.

— Някакви новини от уелмите?

— Няма. Другите обаче се размърдаха. Двамата вестоносци отпътуваха още в зори. А до днес не се държаха като хора с поръчения, за никъде не бързаха. Дори жрецът вече е на крак, онези двамата влюбени също. Джаред излезе да се поразтъпче. — Старецът отхапа от плода и каза доволно: — Гелоните са сладки тази година. Вярно, повечето ги очука градушката, но тук винаги си е така.

— Уелмите ще се върнат ли?

— Ами май зависи какво ще намерят из пущинаците, не мислиш ли?

— Снощи се заприказвахме за Мендарк… — уклончиво почна Лиан. Шанд се вторачи в него, без да мига. — Ти каза, че е твърде несигурен приятел.

— Момко, могъщите хора са опасни във всеки миг. Подбудите им си по-сложни, кръгозорът им — по-всеобхватен. И наложи ли се, употребяват за своите цели дори най-близките си приятели. Мендарк е Магистър от прастари времена, но светът се променя. Не се ли приспособи, този повратен момент ще е гибелен за него. Някога го познавах добре. Внимавай с него, това ти казвам.

Шанд остави огризката на стъпалото и избърса ръце в крачолите си. Погледът му беше пронизващ.

— Я да си поприказваме за снощната неразбория. Обикновено няма никой по пътищата наоколо в началото на зимата, но не щеш ли, събра се цял панаир. Как да не се чудя дали всички не сте се стекли тук с една и съща цел? Ако имаш намерение да направиш нещо за нея, по-добре се размърдай — добави той и зелените му очи блеснаха.

Лиан въздъхна.

— Не знам нито къде да търся, нито какво да правя.

— Ами тогава тръгвай след уелмите — те не се помайват.

— Не съм тъп войник. Как да се изправя срещу тях?

— Тъп си, но за войник не ставаш, вярно е. Защо не попиташ нея? Щом е извървяла толкова път с вещ, която Игър иска да си върне на всяка цена, сигурно находчивостта й ще допълни твоите видимо ограничени умения.

— Накъде тръгнаха? — промърмори Лиан.

— На изток по пътя към прохода и Банадор. Наблюдавах ги. Но от билото свърнаха на юг по старата пътека към връх Тинтинуин. Най-високият по тези земи, ако не броим двата върха близнаци. Ей там — посочи старецът. — Виж къде стърчи. На четири часа път нагоре има развалини. Останки от древна крепост. Там трябва да е момичето.