Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Или грешеше? Онези точици на снега в подножието на канарата… Хора ли бяха? Взираше се, докато очите му не се насълзиха. Увери се, че вижда поне двама. Небето зад него вече чернееше, бурята връхлиташе толкова бързо, че Лиан се уплаши. Нарами раницата и продължи.

Доближи платото и разбра защо не са прокарали пътя оттук. Хребетът се стесняваше и толкова стръмно се извиваше нагоре, че Лиан трябваше да лази последните петстотин крачки. Би се върнал, ако не се страхуваше да падне. Тук камънаците бяха остри, ронливи и заледени, а западният склон приличаше на отсечен с нож, по него нямаше нито пръст, нито стръкче. Източният се смъкваше към котловината в поредица от тераси, назъбени подобно на трион.

Суграшицата жилна бузите му, щом припълзя към платото, после вятърът за малко не го издуха. Пръстите му се впиваха в скалата, очите му примижаваха надолу към дъното на котловината, но влажната мътилка го скриваше. Не вярваше да му остава голямо разстояние до развалините, само че не ги виждаше. Рече си, че наистина може да стигне до там преди здрач.

Издрапа последните разкрачи и се изправи на платото. За миг вятърът стихна и пак задуха бясно, мяташе ледени капки в лицето му. Лиан залитна, тупна на колене и слепешком запълзя по-надалеч от ръба. Скоро стихията се поукроти и дъждът отслабна. Краката на Лиан жвакаха по подгизналите туфи треви; надяваше се, че върви точно към развалините.

Имаше поне една утеха въпреки мразовитите струйки, които се стичаха под яката му. В такова време уелмите не можеха да изкачат канарата, а след залез водата навсякъде щеше да замръзне. Разчиташе да е в безопасност до сутринта.

Руслото преди водопада се бе врязало дълбоко в платото. Макар че на ширина не надвишаваше десетина разкрача, водата се надигаше видимо и скоро преминаването щеше да е невъзможно. По-нагоре тясната река ревеше между две скални ребра, но по няколко големи камъка, подаващи се над нея, можеше да се стъпва. Лиан спря нерешително. От брега първите три камъка му се струваха устойчиви, но последните два бяха по-ниски и водата ги заливаше. Паднеше ли, потокът като нищо щеше да го изхвърли през ръба. Друг брод обаче нямаше.

Напъна се за по-дългия скок до първата опора, прекрачи широко върху втората, после и върху третата. И щом краката му се отделиха за скока към четвъртия камък, осъзна колко се е изсилил — кракът му се хлъзна по далечния край. Размаха напразно ръце и цопна във водата. Течението го запремята.

Въртеше се безразборно, бързеят го блъсна в една скала и му изкара въздуха от дробовете. Стори му се, че остана без ребра. Полежа малко, реката го дърпаше, раницата го теглеше надолу. Издърпа се мъчително с пъшкане и охкане. Дори не усети как си счупи един нокът. От рана на челото му се процеждаше кръв, отляво всичко го болеше при всяко вдишване и издишване.

Откъсна парче от ръкава си и се опита да си превърже главата. Трудно свиваше изподраните си пръсти. Захапа счупения нокът, дръпна и изплю. Сгря пръсти в устата си и продължи нататък на пресекулки. Превръзката все се смъкваше на очите му, но да я стегне наново беше прекалено трудно. Как му се искаше да си е в Чантед… Сега и Уистан вече не му изглеждаше толкова противен.

Спомни си обаче връзката със съзнанието на Каран снощи. Искрено бе откликнал на зова за помощ, на самотата, на страданието… Тя не беше безлика непозната. Непременно щеше да я намери, да чуе историята й. Нали беше летописец преди всичко?

Мислите му се стрелкаха накъде ли не. Огледалото, уелмите, загадката на Шанд и тайната на Каран се сливаха и преплитаха като в кошмар. Стигаше му обаче искрицата здрав разум да е наясно, че не намери ли подслон тази нощ, студът ще го довърши. Клатушкаше се, падаше през няколко крачки, но се надигаше и тътреше крака още малко.

Цяла вечност студ, вятър и болка; накрая безформеният силует на развалините се изпречи пред него. И те напомняха някакво мрачно сказание, но от изтощение му беше все едно. Изпълзя по купчина отломки и се свлече в основата на някаква стена. Поседя там, докато главата му се избистри малко. Надушваше слаба миризма на дим, но само виелицата шумолеше, нямаше нито светлина, нито други звуци.

Пред него се разстилаха руините на много постройки — тук ъглова стена, там стърчащ комин. Вдясно имаше високо укрепление, вляво — изтърбушеното туловище на кула. На това място дъждът май не бе валял толкова упорито, защото още имаше заледени преспи. В късния следобед светлината бледнееше. Мокрият до кости Лиан замръзваше, волята му отпадаше. Тръшна се за малко в снега; дори вече не трепереше. Кръвта пак се стичаше в окото му, превръзката бе паднала някъде. Затисна раната с длан и се повлече към кулата.