Иън Ървайн - Сянка по стъклото

„Права беше — не съм достойна да й служа. Дори ако нарочно бях поискала да попреча на всичките й отдавна подготвяни планове, едва ли щях да навредя толкова…“

Денят отмина, свечери се, никой не идваше. А тя очакваше всеки миг вратата да тресне и Игър да влезе, за да я разпитва. Дали протакаше, за да отслаби волята й?

Мейгрейт не можеше да заспи. Колкото и да беше изтощена, не се унасяше. Кръстосваше из килията — четири крачки в едната посока, четири в обратната. Щом престана да трепери, легна пак, но ходилата й още бяха ледени и студът скоро се просмука нагоре в краката й. Не чувстваше нищо освен безмерно опустошение.

Посред нощ вратата се блъсна в стената, без други шумове да подготвят Мейгрейт за това. Влезе извънредно мършав мъж с ъгловато лице и дълга сивкава коса. Уелм. Махна й да тръгва с него.

Мейгрейт се изправи мудно, като заслони очи от светлината на факлата.

— Аз съм Джафит — каза той със стържещ глас. — Хайде, идвай!

Тя посегна към ботушите си.

— Нямаш нужда от тях! — изграчи той и стисна ръката й над лакътя.

Костеливите му пръсти бяха корави и студени. Отведе я по много стълби надолу към голямо помещение без прозорци, но с ярки фенери по стените. И тук беше мразовито като в килията, миришеше на мухъл. В голямото огнище бяха наредени незапалени дърва.

Вътре чакаха още двама уелми, мъж и жена с остри черти като на Джафит. В средата на стаята три къси пейки бяха подредени като квадрат, отворен от едната страна. Жената бутна Мейгрейт между тях.

— Седни!

Мейгрейт се отпусна на влажния под. Тримата уелми се настаниха на пейките и се загледаха отгоре надолу в нея. Носът на слабата кокалеста жена се извиваше като острието на брадва. Въпреки студа носеше сандали на бос крак, костите на тесните грозни стъпала изпъкваха под кожата и вените. Мейгрейт настръхваше от вида й — нещо не беше наред в нея, във всички уелми…

Накрая погледите им станаха непоносими и тя сведе глава. Жената отвори уста.

— Значи се казваш Мейгрейт?

И нейният глас чегърташе, лицето й беше непреклонно.

— Защо дойде тук?

Мейгрейт не продума. Въпросът прозвуча повторно. Та пак не каза нищо. Тримата уелми се поклащаха на скамейките си, слятата им воля я обгръщаше, лишаваше я от сетивата й, притискаше я. Сърцето й биеше все по-трудно. Устата й пресъхна.

— Дайте ми вода, моля ви — дрезгаво помоли Мейгрейт.

— Ще пиеш, когато отговориш на въпросите ни — отсече жената.

— Коя беше помощничката ти? — попита Джафит. — Накъде тръгна?

Мейгрейт мълчеше. Знаеше си, че отвори ли уста, няма да може да спре.

— Как се промъкнахте във Физ Горго?

— Кой те изпрати?

— Защо твоят господар или господарка иска Стъклото?

— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.

— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?

Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.

— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.

— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.

Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.

Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.

Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.

Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:

— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.

— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.

— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.

Върнаха се по местата си на скамейките.