Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.

— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?

Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.

— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.

Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по-непоносима от паднал върху нея каменен блок.

— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?

Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.

— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.

Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.

Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.

Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.

Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.

Поколеба се. Знаеше, че засега не й стига жизненост да избяга. Влезе в покоите на Игър. Осветяваше ги само гаснещата жарава в огнището. Мейгрейт се вмъкна и огледа помещението, Стопанинът не беше тук, но присъствието му се долавяше. Дългата маса, отрупана с карти и книжа, привлече вниманието й. Тя взе оставената най-отгоре карта, показваща източните области на Мелдорин от планините до Туркадско море. Имаше много знаци, нанесени на ръка. Обърна листа към огнището, за да вижда по-добре. Студена ръка стисна китката й изотзад. Пак я побиха тръпки, за малко не изпищя от уплаха и погнуса.

— Този път ще си довършим разговора — обеща Вартила.

Оръфаният нещастник в краката й наистина беше Лиан, но за жалост много се различаваше от великият разказвач, на когото се възхищаваше във въображението си. И все пак макар да изрече нелепи думи, гласът му галеше слуха. Как бе успял да дойде тук, без дарбата й да я предупреди? Как изобщо се бе домъкнал в планината? Нима безцелно блуждаещите й сънища и копнежи го бяха откъснали по някакъв начин от уютното сигурно съществуване? Това вече беше немислимо — та тя не разполагаше с подобни сили. Трябваше да е някакво съвпадение… Но какво ли съвпадение бе необходимо, за да се катери Лиан из тези чукари? Ама че чест за нея!

Той изохка и се сгърчи. По челото му се стичаше кръв. Каран го обърна по гръб с една ръка — другата бе негодна и за най-нищожното усилие. Кожата му беше леденостудена, целият бе подгизнал. Можеше да умре от премръзване и тя щеше да е виновна за гибелта му.

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите му толкова близо до огъня, че веднага взеха да изпускат пара, а и да димят. Но пък иначе как да изсъхнат за една нощ?

Опитваше се да проумее как се бе стигнало до този нов обрат. Последната седмица беше от най-лошите — неспирно катерене по заснежените стръмнини. Счупената й китка зарастваше накриво и я болеше. Ободряваше се с фантазии за великия летописец в редките моменти, когато мисълта й беше ясна. Без романтични глупости, разбира се — просто копнееше да поговори с човек, който ще разбере колебанията й, ще й разкаже преданията за Фейеламор и Игър, за Мендарк, а и за Тенсор. Нуждаеше се от помощ, за да стигне до правилното решение за Огледалото. Предстоящият избор тегнеше над съзнанието й. Не искаше да сбърка и това се оказа по-важно от дълга към Мейгрейт, дори към аакимите.