Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Снощи, когато бе призовала Лиан от Тулин, тя го помоли да побърза… и той й се изтърси. Какво да го прави сега? Колкото и да беше безмерен талантът му, очевидно не знаеше как да се грижи за себе си. „Дойдох да те спася“. Как пък не!

Лиан изстена и отвори очи. Лежеше на пода до огън. Червенокосата жена се бе подпряла на коляно до него с парцал и канче топла вода: почистваше раната над окото му. Той трепна. Главата му сякаш щеше да се пръсне. С всяко вдишване нещо го пробождаше отляво. Жената стана, порови в раницата си и извади малка каменна кутийка. Отвори я непохватно, намаза раната с кафяв мехлем и наново превърза главата му, като стегна възела с една ръка и със зъби. Изобщо не се стараеше да не му причини болка.

Кънтенето в главата и смъденето в очите му превръщаха лицето и в размита скица — червени завъртулки вместо къдрави кичури, нефритенозелени кръгчета за очи. Не, цветът им беше по-тъмен, като на малахитовите колони в залата на Школата. Той напрегна мускули да седне. Не беше лесно. Стисна клепачи, за да махне сълзите.

Лицето й беше с толкова чисти очертания, сякаш го е изваял резец. От косата й се носеше смътно познато ухание. Лиан я огледа — сиво-зелени панталони в куртка, превръзка на дясната китка. Общо взето, отговаряше на описанието, но му се стори прекалено млада. Долавяше още нещо у нея, което вече бе срещал, но…

Каза си, че е очарователна, макар и по доста забавен начин. Ако беше малко по-зряла и по-висока, а и не с такава ужасно червена коса, сигурно би му се сторили привлекателна. Каква прищявка на съдбата я бе оплела в тази история? С този неин момичешки вид човек не можеше да я възприема сериозно.

— Ти ли си Каран? — попита Лиан недоверчиво.

Тя се взря за миг в лицето му. Само няколко думи, а магията на гласа му подейства. Изви очи към тавана.

— И сега какво да го правя? — Говореше меко и ниско, с снизхождението в гласа й го смути. — Ако това е откликът на молбата ми за помощ, нямаше нужда да си губя времето…

Засмя се кратко. Много седмици на бягство, гонитба, сънища и кошмари я бяха променили в по-жилава Каран от онази, която плашливо се вмъкна във Физ Горго. Беше преуморена, но все пак не бе загубила докрай чувството си за хумор.

Лиан се почувства уязвен от неблагодарността и присмеха й.

— Наистина ли си Каран? Очаквах… предполагах, че си по-голяма.

Усмивката й се стопи. Тя също го погледна с обида — човекът, от когото се възхищаваше, се отнасяше към нея несериозно.

— На двадесет и четири съм. — Каза го, сякаш се оправдаваше, и незабавно съжали за това.

— Срещали ли сме се?

— Е, не сме се запознавали .

Не че се надяваше, че Лиан я е запомнил сред хилядите си слушатели, но мъничко се натъжи.

— Ами… аз дойдох да те отведа в Туркад…

Каран се слиса. Той се надигна и все едно някой заби клин в хълбока му — щеше да падне, ако тя не го бе подпряла с рамо. Презрението тутакси изчезна от лицето й — виждаше, че Лиан е по-зле и от нея. Дали не плещеше глупости от болка?

Той изведнъж посивя като пергамент и притисна длан към ребрата си. Каран се олюля под тежестта му и го побутна да седне.

— Я пак да погледна какво ти е…

Разгърна одеялото и с върховете на пръстите си махна няколко остри камъчета, набили се в кожата.

— Имаш счупени ребра. Ще се опитам да ги наместя, но ще трябва да стискаш зъби — не съм лечителка.

Наистина беше болезнено. После Каран почисти раната от нишките плат, пясъка и мръсотията. Лиан се се присвиваше при всяко докосване и накрая съчувствието й взе да отстъпва пред досадата. Навън съвсем притъмня. Тя затвори плътно вратата и я заклини, след това събра клоните в огъня накуп. Напълни две канчета от малкото почерняло котле и подаде едното на Лиан.

— Супата поне е гореща, ако не друго.

Седна и се загледа в него — с мъничко съжаление и присмех, но и гузна, че волю-неволю го бе придърпала да сподели тегобите й.

Колкото и да бе прегладнял, той се вторачи придирчиво в зеленикавото вариво с мътни мазни петна по повърхността. Още първата предпазлива глътка потвърди подозренията му. Супата като че ли се състоеше от сушен грах, гранясала мас и нагарчащи билка.

— Чудесна е! — промърмори Лиан, докато се мъчеше да не повърне.

Все пак беше вярно, че е гореща, а другото не го интересуваше в момента.

— Само това ми остана — промърмори Каран.

Той посочи раницата си.

— Донесох храна за из път.

Погледът й отново издаде колко нелепи са думите му според нея. Той най-сетне си припомни какво го бе довело тук.