Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.

„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“

Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от погледа й на изток и на запад. Над него се издигаше тромавото туловище на връх Тинтинуин.

Пак се загледа в долината. Мъчеше се да подреди мислите си. Заздравяващите костици в китката й боляха от студа. И както рееше поглед по стръмния склон, тя осъзна, че там нещо се движи. Кой би дръзнал да пълзи нагоре в тъмата по коварния лед?

Да, нямаше грешка. Дотам имаше петдесетина разтега, дори по-малко. Някой упорито се катереше по почти отвесната канара. Къде ли бяха другите? Огледа се навсякъде, но виждаше една-единствена фигура. Щом преследвачът се добереше до платото, веднага щеше да ги открие по дима от огъня. Нямаше време за бягство — Лиан дори не беше облечен. Нямаше обаче и добро скривалище в развалините.

Понечи да се втурне съм Лиан, но спря, надигна се на колене и пак надзърна над ръба. Силуетът се промуши под един гладък скален навес и колебливо опита да пропълзи първо наляво, после надясно. Накрая явно намери къде да се хване и продължи нагоре. От време на време Каран виждаше блясъка на вдигнати към платото очи. И тя се катереше изкусно, само че не би се престрашила на такова изкачване без въже и клинове. Кокореше се втрещена от майсторството на противника си. Вече беше само на някакви си десетина разтега под нея, вече можеше да различи бледите му черти и оголените зъби. Идлис!

Отдръпна се рязко и неволно пренесе цялата си тежест върху счупената китка. Подскочи, опомни се и трескаво се заозърта за оръжие. Наоколо нямаше клони или дънери. Затова пък камъни се намираха в изобилие. Напъна се да помръдне един, втори, но се оказаха прекалено тежки. А, ето и откъртен къс. Вдигна го и се изтътри до ръба.

Идлис беше само на три разтега под платото. Тя си спомни как по тялото му изскачаха мехури от лъчите на слънцето и се смути. Колкото и страшен да й се струваше, все пак беше човешко подобие. Не знаеше какво да направи… но той пълзеше към нея. Очите му отразяваха студената светлина.

Той я видя и се ухили като вълк. Каран се сепна. Идлис може и да приличаше на човек, но си оставаше враг. Надигна се и пусна камъка върху него. Прицели се точно — но той се отдръпна в последната частица от секундата. Камъкът забърса слепоочието му, отскочи от рамото му и пропадна в мрака. Идлис се олюля, задържа се с една ръка. Лицето му се кривеше.

Каран го чакаше да падне, не искаше да повярва, че още може да се е вкопчил в скалата след такъв удар. Но той се напрегна, прокара длан по очите си, сякаш махаше нещо от тях, и пак се закатери. Тя беше потресена — и от постъпката си, и от неуспеха. В следващия миг побягна.

Вратата зееше, както я бе оставяла, и все пак от жаравата вътре беше по-топло. Дългият клон бе изгорял, беше останала само ивица пепел и въгленчета по пода. Раницата й беше недокосната, Лиан си лежеше на камъните. Каран пипна челото му — пареше. Той отметна ръка и смънка неразбираеми думи.

Тя залости вратата и сложи дърва в огъня. Взе сатърчето, притисна се в една плитка ниша зад вратата и замря. Пращенето на клоните в пламъците постепенно стихна. Нощта отминаваше.

Лиан се замята в съня си със странни приглушени вопли и тя сложи хладната си длан на челото му. Той млъкна. Вятърът също стихна до шепот, после се възцари пълна тишина.

Отвън долетя издайнически звук — хрущене на камъче под подметка. След малко нещо пак изчегърта. Идлис беше пред вратата. Напъна я и тя поддаде един пръст навътре. Каран настръхна.

Идлис се засили, връхлетя с цялото си тяло и вратата отлетя към стената. Той залитна напред в слабо осветеното помещение, едва се задържа на крака.

Лиан подскочи, извика от ужас, оплете се в одеялото и падна. Уелмът се хвърли върху него, затъркаляха се по пода, удряха се слепешком. Лиан кресна от болка.

Каран изскочи от нишата, халоса Идлис зад ухото с тъпото на сатърчето и той се просна безмълвно върху Лиан. Тя го смъкна от полуудушения разказвач, сложи дърва в огъня, за да вижда по-добре, върза ръцете и краката на Идлис и ги съедини с въже зад гърба му. Натика в устата му дървесна кора и го завлече в ъгъла. Не можеше да свикне с отвратителния допир на кожата му.