Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Не и тук — съгласи се тя, — но нагоре по течението може би има безопасен брод. Сега единствената ни надежда е да се прокраднем покрай другите уелми и да слезем от източната страна. Нямаме големи шансове.

— И те ще ни чакат.

— То се знае. Но има и втора пътека. Тоест някога е имало. Слизането ще е трудно.

От небето се стелеше рехава снежна пелена. Заобиколиха от юг развалините, където уелмът вече претърсваше. Скоро на кухия му протяжен вик, каквито Каран бе чувала из блатата, се отзова по-пронизителен крясък. Лиан потръпна — спомни си за Гайш и опрения в гърлото му нож.

— Търсят Идлис — изсумтя той.

— Може би са го намерили и вече търсят нас.

Във все по-гъстата виелица се отклониха към самия край на платото.

— Какво си намислила? — попита Лиан.

Каран набързо му обясня:

— Недалеч оттук склонът се спуска към някогашния мост. Има пътека, която криволичи чак до водата. И там можеш да се прехвърлиш на другия бряг, но не когато реката е придошла. Има обаче и по-стара пътека по отсрещната страна. Видях я вчера, само че беше много късно да тръгна по нея. Уелмите може и да не я знаят. Ето, стигнахме.

Поведе го към втория скат, пропадащ към Тулин. Той беше много по-широк и заравнен за прокарването на пътя още във времената на по-топъл климат, когато земите около изоставената крепост били гъсто населени. Макар че по пътя растяха бурени, вятърът издухваше снега и двамата напредваха бързо. В сумрака пред тях се очертаха два черни каменни стълба — като навъсени пазачи. Нищо друго не бе останало от моста, простирал се някога над урвата.

— Пътеката започва ей там, до дясната колона — посочи Каран. — Извадихме късмет, никой не ни дебне тук.

В същия миг иззад колоната се подаде висок уелм — Идлис с омотана в изцапани бинтове глава.

— Назад! — извика Каран, обърна се и побягна по пътя.

Лиан се заклатушка след нея, притиснал ребрата си с ръка. Озърна се — Идлис не мърдаше, може би бе получил строга заповед да не напуска поста си. Мятащите се снежинки го скриха, след миг мощен крясък отекна от зъберите и склоновете на долината.

Каран откърши един клон от някакъв храст и се зае да заличава следите им.

— Това няма да помогне — сприхаво възрази Лиан; болката в ребрата му беше непоносима.

Каран свърна в сухите шубраци и се смъкна към почти отвесния червеникав склон.

Не беше лесно да намери старата пътека под снега. Най-сетне тя като че ли я откри — несигурен корниз, изсечен в скалата, отрупан с камъни и сняг и заледен. Запристъпваха внимателно. Заради страха си от височините Лиан забрави за раните си. Викът на Идлис проехтя пак. Ако уелмът застанеше на ръба и погледнеше надолу, щеше да ги види, защото вече не валеше.

— Хайде! — Каран дърпаше Лиан за ръката. — Ще ни настигнат.

Той се стресна и се помъчи да върви по-бързо. Беше го страх, че всеки момент ще падне. Стигнаха до ледено петно.

— Не се мотай де!

Лиан нерешително стъпи върху леда, кракът му се пързулна и той се просна по гръб. Понечи да се задържи с лявата ръка, но пръстите му само дращеха по леда. С падането си повлече и Каран и тя падна на колене. Успя обаче да запъне единия си ботуш в някаква пукнатина и да се задържи.

— Съжалявам… — вайкаше се Лиан.

Каран опипваше китката си и се мръщеше.

— Не си виновен ти. Нямаше смисъл да те карам да бързаш. Тази пътека е по-коварна, отколкото си си мислех.

Пак огледа леда — заемаше цялата ширина на корниза и продължаваше три-четири крачки. Опасно за нея и гибелно за Лиан.

— Какво ще кажеш да мина напред и да опъна въже, за да се задържиш?

И това не му харесваше, но не искаше да я бави.

— Да опитаме — съгласи се той неохотно.

— Добре. Мирувай тук.

Каран върза единия край на въжето за як корен, омота другия примка около кръста си и бавно запълзя по леда, като сечеше със сатърчето. Мина по опасното място и закрепи въжето и там.

— Сега ще се справиш ли?

— Да, струва ми се.

Лиан се вкопчи като удавник във въжето и направи първата страхлива крачка. Преди втората Идлис ревна силно и настойчиво точно над тях. Лиан извъртя глава и го зърна: уелмът се бе вторачил отгоре в двамата. И Каран вдигна глава. Никой не отвърна на призива, но не се знаеше дали и другите не идват. Изведнъж Идлис излезе от вцепенението си, натисна с рамо един голям камък, каквито имаше немалко по ръба, и го разклати.

— Лиан… — ахна Каран.

Не смееше да го подканя, но знаеше, че разполага с броени секунди да мине по леда.