Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Към нея бе долепена зала със запазен отчасти покрив; вятърът обаче проникваше през всевъзможни дупки и пролуки. Тук димът се усещаше по-силно. Зърна преддверие по-надясно в дъното. По стените мъждукаха отблясъци, вече надушваше и изкусителния аромат на яхния. Добра се до празната рамка на вратата и видя, че вътре има друга, запазена врата на бронзови панти. Избърса кръвта от окото си и я натисна. Пантите изчегъртаха. Седнала до огъня ниска жена се изправи със скок, ръката й опипа канията на кръста. Хвърли се встрани, грабна ножа си от лавицата над огнището и го вдигна пред себе си.

— Аз съм Лиан — смънка той.

Очите й се ококориха невярващо, ръката с ножа увисна.

— Дойдох да те спася — добави Лиан.

Краката му се хлъзнаха на изтърканото стъпало, той залитна и се просна на пода в краката й. Удари си главата в камъните и всичко пред погледа му угасна.

Стражниците хвърлиха Мейгрейт в килията. Тя се хлъзна по слузестата мръсотия на пода и си удари коляното в каменната скамейка. Вратата се хлопна. Тя се подпря на камъка, опитваше се да прогони болката и страха. Ето че беше пленница на Игър, затворничка във Физ Горго. Каран бе избягала с Огледалото преди часове и Мейгрейт можеше да разчита само на себе си.

В живота й не бе имало по-опустошително усилие от борбата с волята на Игър. Все още недоумяваше как успя да го удържи толкова време. И сега си плащаше прескъпо. Идеше й да вие от болките в главата, да я блъска в камъните. Изтезаваше я илюзията, че зад очите й растат дълги и остри като игли кристалчета.

Изведнъж се замая, игличките се нажежиха като от пламъче на свещ. Просна се до скамейката в напразни опити да повърне.

Не знаеше кога събра сили да стане. Вече усещаше и жаждата, и студа. Бяха й взели раницата, но й бяха оставили манерката. Ръката й подскачаше, тя разливаше струйки по гърлото си и все пак успя да пийне малко, остана й вода колкото да си избърше лицето.

Опипа скамейката — дълга и тясна, грапава отстрани, затова пък гладка отгоре, сякаш е лакирана. Споходи я невеселата мисъл: колко ли затворници са се присвивали на този камък, за да го излъскат така? Умът й отказа да се занимава с такива догадки. Надигна се от пода и седна. Очите й откриха оскъдните подробности в килията — четири стени, вътрешната леко изпъкнала, скамейката и тесен процеп вместо прозорец. Зазоряваше се.

Изтегна се разтреперена по гръб, внушаваше си, че съзнанието й трябва да остане празно, както бе научена. Но една сцена се повтаряше натрапчиво. Игър се навеждаше над вцепенената Каран, Мейгрейт се мъчи да й помогне, но е безсилна. И после… заповедта на Игър и ужасеният шепот на Каран — „Фейеламор“. Накрая младата й спътничка прекъсва връзката и побягва.

Против желанието си виждаше страданието, сковало лицето на Каран, могъществото на Игър, подхранвано от яростта му, с което прекърши съпротивата й, сякаш буря цепеше на трески прогнило дърво. Но и нещо твърде смущаващо — как той се взираше в Каран напълно озадачен. Мейгрейт пришпорваше ума си в търсене на обяснение, обаче не го намираше.

Зарея поглед в тъмния мръсен таван, смазана от осъзнатия си провал и от опасенията си за Каран. Колко гнусно се държа с нея… Как ще се справи сама? Може вече да я бяха заловили, а можеше и да е мъртва.

Паметта я пренесе към последната й среща с Фейеламор, малко преди дългото пътешествие до Физ Горго.

— Тръгни сама — бе заповядала господарката й. — И не споменавай за мен пред никого!

Но сега Игър знаеше тайната и армиите му щяха да настъпят на изток. Още какви злощастия щяха да последват? Как би могла да признае пред Фейеламор неволната си измама?

Защо трябваше да се бави толкова? Защо Огледалото я обсеби за толкова дълго? Зовът беше неустоим, всичко друго бе загубило смисъл. Щом го взе, Мейгрейт прозря, че то ще преобрази живота й. Но защо точно нейния? Все едно — Огледалото вече не беше тук.

Процепът хвърляше повечко светлина върху отсрещната стена и показваше тясна килия с голи стени и под. Вратата от дебели дъски беше обкована с желязо. Нямаше нищо друго — нито съд за вода, нито кофа да се облекчава в нея затворникът, нито одеяло. От влагата навсякъде се въдеше плесен освен около прозореца, където вирееше някакъв мъх.

Тя смъкна подгизналите си ботуши и пак легна. Замръзваше. Макар че бяха минали поне десетина часа, откакто с Каран се бяха гмурнали в резервоарите, дрехите й бяха мокри. Не бе хапвала от цяло денонощие, не бе мигвала от две. Измъчваше я обаче единствено влудяващата мисъл за провала. Не само че всичко потръгна накриво със задачата, но и не бе опазила тайната на Фейеламор, крита грижливо столетия наред. Представяше си студеното, подобно на маска лице и очите, чийто поглед беше по-унищожителен от гнева. Неоспоримото, безмерно презрение към негодната за нищо слугиня.