Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Лиан бутна вратата и влезе в дълъг коридор с врати от двете страни. Първата отляво беше отворена и през нея видя голямо помещение с висок таван, открито огнище заемаше половината от отсрещната стена. Там мъждукаше малко жарава. Иначе залата беше безлюдна и студена. Той подмина тясна стълба, която се виеше нагоре. Рече си, че е твърде малка и крехка на вид за толкова масивно здание. В дъното намери кухня с огромна нажежена печка. И задната врата беше отворена, чуваха се удари на брадва.

— Ей, има ли някой? — извика Лиан.

Шумът спря. Иззад голяма купчина насечени дърва се подаде побеляла глава.

— Помогни ми да ги внеса — помоли старецът.

После пак размаха брадвата. Лиан приседна на един пън до купчината и прекалено показно смъкна единия си ботуш.

— Ще се радвам да ти помогна — промърмори и опипа пришките по ходилото си. — Само първо да се превържа.

— Не ме занасяй, Лиан — засмя се старецът. — Предишния път ми пробута същия номер. Сега няма да се хвана.

Тъмнозелени очи искряха на лице със загар на планинец. Старецът приглади с мазолестите си длани сивата си коса, оредяла отпред, но падаща до раменете му. Беше по-нисък от Лиан, но здравеняк въпреки годините си. Още личеше какъв красавец е бил на младини.

— Здрасти, Шанд! — Лиан се ухили. — Изненадан съм да те заваря жив. Минаха пет години, откакто идвах в Тулин.

Огледа са весело и се намести по-удобно на пъна.

— Живичък съм си — изсумтя Шанд. — Как да пукна, като има толкова дърва за носене?

— Къде са другите?

— Тулин запада. А колкото жители има, тръгнаха по пътя за Хачет, търсят някаква залутала се пътничка. Ще се върнат скоро и ще искат пламтящо огнище и топла вечеря.

Старецът погледна към пътя на запад, който се виеше надолу по склона.

Лиан се примири, приклекна и взе един наръч дърва.

— Пътничка ли каза?

— Голяма глупост — да се мотае сама из тези места малко преди зимата. Пък и пострадала — счупила си ръката или нещо подобно. Цяла вечер ли ще клечиш?

Лиан се затътри вътре и изсипа товара си в преградената ниша до печката. Върна се навън и видя първите прехвърчащи снежинки.

— Как научи за нея? — попита, докато вземаше още цепеници.

— Ами ей това е най-чудатото — подхвана Шанд, опря брадвата на дръвника и премести един пън, който Лиан не би и помръднал. — Дойдоха да я търсят други странници — трима чужденци чак от Орист. Били се запътили на изток. И много бързали. Само дето нещо не се връзва, щото хич не бързаха тази сутрин. Тръгнаха да я дирят из планините.

Старецът награби куп цепеници и тръгна нагоре по пътеката. Лиан се тръшна до купчината. Побиха го тръпки. Нали и Уистан бе споменал, че някой преследвал Каран…

Шанд се върна и се вторачи в него хем добродушно, хем с досада.

— Лиан, заваля…

Младежът скочи, взе няколко цепеници и ги отнесе в кухнята.

— Случайно споменаха ли името й? — попита, докато се разминаваше със стареца по пътеката.

— Каран от Банадор — отвърна Шанд.

Докато внесат дървата и напалят огъня, притъмня съвсем. Лиан седна до огъня с чаша греяно вино в ръка, а Шанд шеташе — палеше фенера, носеше чаши, чинии и прибори от кухнята.

Излезлите да търсят пътничката се върнаха с гръмогласна врява малко след свечеряване, изтръскаха ситния сняг от наметалата си пред огнището и настойчиво се запровикваха към Шанд за храна и питиета. Лиан си кротуваше — засега му стигаше да ги опознава. Собственикът на странноприемницата, едър мъж с яки кости, пясъчно руса коса и сплескан нос, видя смълчания непознат и го доближи.

— Аз съм Торген, съдържателят, а това е жена ми Мая.

Мая беше ниска и закръглена, изненадващо симпатична, на средна възраст, с черни очи, розови бузки и сияеща усмивка. По тънките й китки звънтяха множество сребърни гривни.

Торген му представи и другите. Възрастен мъж с войнишка шапка се връщаше на запад от Туркад. Двама вестоносци пък пътуваха на изток. Имаше и младоженци, ако са съдеше по взаимното им прехласване, макар да си приличаха като брат и сестра. Те пък се бяха запътили към Хечет. И един жрец с воднисти очи. Плюс петима-шестима от тукашните селяни, но те побързаха да се отделят на една маса в ъгъла и забравиха всичко освен играта на зарове.

— Направо навалица за този сезон — подхвърли съдържателят. — Виждам, че вече познавате Шанд. Имаме и трима от Орист… ма те не приказват много с другите. Още не са дошли. Моля ви да ни извините, но бездруго закъсняхме с вечерята. Денят беше тежичък. — Той продължи през рамо в отговор на въпроса, зададен му от Шанд: — Не я намерихме. Сигурно е в някоя пряспа — доста е наваляло горе.