Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Заспа почти мигновено, но скоро се събуди премръзнал — бе се измъкнал до кръста от постелята си. Отново чу чаткането на копита — май беше същият кон. Надникна неспокойно между дърветата. До първия завой пътят беше пуст. Не можа да заспя отново на каменистата земя, рееше поглед към звездите и играта на оттенъци в жаравата. Ожадня истински. Намеря меха и ботушите си и неохотно се повлече по надолнището през гората. През клоните едва проникваше светлина от луната, колкото да не се пребие някъде.

На връщане се залута два пъти. Накрая седна на един паднал дънер и се зачуди дали да не изчака зората. След малко обаче надуши дим, продължи напред и излезе на пътя близо до огъня.

Не много далеч от него изпръхтя кон. Брей… Какво ли търсеше пътник тук в толкова късен час? Наоколо нямаше нито къщи, нито стопанства, дори дърварите не се катереха да секат по тези чукари. И само човек с неотложна работа би рискувал да поеме по този път в тъмнината. Или… Лиан се прокле за недосетливостта си. Или човек, тръгнал да се разправи с него.

Нямаше оръжие освен тъпия нож, с който едва си бе накълцал храната за вечеря. А и не бе обучен да се бие. Кой с неговия занаят имаше нужда да борави умело с оръжия? Не можеше да се отърси от мисълта, че някой го дебне. Граба меха с водата и се запровира към огъня.

Зад него прошумоляха листа. Сепна се, но май нямаше нищо по-тревожно от повей. Затова пък от другата страна на огъня изтракаха разместени камъчета, нечия сянка затъмни осветените стволове. Сянката се появи отново до спалния чувал, удари свирепо по постелята, после изруга и я ритна настрана.

Лиан се прокрадна към пътя и излезе до някакъв кон, вързан за едно дръвче. Щом пристъпи към животното, то изцвили, разтърси глава, издърпа поводите от клона и бързо закрачи през гората. Някой кресна… и Лиан позна гласа. Търлю! Припряно откърши един клон и тръгна предпазливо след коня. Недалеч от огъня животното подрипваше и хапеше въздуха, а сенешалът висеше на юздата и се опитваше да го укроти.

Под крака на Лиан изпращя съчка, Търлю се извъртя, зърна го и скочи към него с нож в ръка. Лиан замахна с меха, залитна и преди да се опомни, лицето му се зарови в нападалите листа. Ръката на сенешала се стегна около шията му, острието на ножа опря в гръкляна му.

— Защо? — изхленчи Лиан.

Търлю грубо го обърна по гръб и блъсна главата му в земята.

— Мразя те, изчадие на предателската зейнска сган! — Съскаше толкова злобно, че поръси лицето на младежа със слюнка. — Все се фукаш със сладкото си гласче и се перчиш с почестите. От години си мисля как да те стъпча. Падна ми най-после!

Лиан се заизвива. Върхът на ножа се премести над сърцето му.

— Пък аз набеждавах Уистан!

— Онзи стар глупак ли? Тъкмо се зарадвах, че го убедих, а той ти даде цяла кесия злато и те отпрати не къде да е, а при Мендарк! Всеки летописец в Чантед ще се съгласи да му отсекат дясната ръка, стига Мендарк да го вземе при себе си!

— Но… аз нищо не съм ти направил. Почти не те познавам.

— Тъй ли било? Твърде добре си спомням как те доведоха в Чантед — циврещ сополив дребосък. Натресоха те в моя клас, а аз бях първенец преди да дойдеш. Измести ме някакъв си долен зейн…

— Изобщо не помня — възрази Лиан, жегнат от желанието да го уязви още по-силно. Не бе забравил обаче подмазващото се червейче от първите си години в Школата. Търлю си беше все същият. — Първенец, а? Ти си чиновник, а не летописец.

— Провалих се заради тебе. Ти ме съсипа. И сега ще ти го върна тъпкано.

— Бездруго с този твой глас нямаше да те изтърпят като разказвач.

Търлю го зашлеви и се изкикоти гадно.

— Аа, даде ми идея. Много по-приятна, отколкото просто да те заколя. Я да видим колко ще си хубав без нос, как ще разказваш без език и що за мъж ще си като ти пръжна оная работи в тигана . — Опита се да разтвори зъбите му с ножа. — Хайде, оплези се…

Лиан никога не бе изпадал в такъв смъртен ужас. Пръстите му — шареха безцелно по земята — напипаха гърлото на меха с вода и той замахна с все сила, Търлю се обърна неволно, мехът го плесна по носа, спука се и заля и двамата. Сенешалът се закашля. Лиан изби с юмрук ножа, събори го и затисна гърдите му с един сух дънер. Търлю хъхреше и едва си поемаше въздух. Лиан върза ръцете му с каишката на меха.

— Махни това от мен! — изпищя Търлю.

Младежът затисна дънера с крак, за да не се търкулне, хвърли още клони в огъня и каза:

— Какво пък толкова? — Говореше на пленника си с нехайното любопитство на разказвач, който търси нова тема за сказание.