Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

Очевидно и ореолът, и блясъкът на меча на Желязната хватка оказваха едно и също влияние върху дракона. Синьото сияние, обгръщащо вълчицата Поледра, притежаваше част от мощта на Кълбото. Дори сега, когато се беше превърнала в непобедим дракон, Зандрамас се страхуваше от Кълбото и от всичко, свързано с него. Уплахата й ставаше все по-очевидна и Поледра започна да използва предимството си. Синьото й тяло скачаше неустрашимо напред, в гърлото й клокочеше свирепо ръмжене. Но изведнъж и двете внезапно прекратиха битката и без да произнесат нито дума приеха отново човешките си образи. Очите им блестяха с неумолима омраза.

— Предупредих те, Зандрамас — каза Поледра с гробовен глас. — Всеки път, когато опиташ да промениш съдбата, контролираща всички ни, тя ще се изправи срещу теб.

— А пък аз ти казах, Поледра, че не се страхувам от теб — отвърна магьосницата.

— Добре тогава — заяви Поледра така тихо, сякаш някъде наблизо мъркаше котка. — Да призовем пророчицата от Кел. Нека тя направи избора тук и веднага, ръководейки се от изхода на битката помежду ни.

— Ти не си Детето на Светлината, Поледра. Ти нямаш нищо общо с предопределената среща.

— Аз мога да застана на мястото на Белгарион, ако е необходимо — отговори Поледра. — Съдбата на света не зависи от срещата между вас двамата. В този последен сблъсък ти вече няма да бъдеш Детето на Мрака и той няма да бъде Детето на Светлината. Други ще поемат този товар от вашите рамене. Затова нека срещата да се състои между мен и теб сега и тук.

— Ти ще превърнеш всичко в хаос, Поледра! — изкрещя Зандрамас.

— Не всичко — така поне мисля. Ти ще загубиш много повече от мен. Белгарион е Детето на Светлината и ще отиде до Мястото, което вече не съществува. Ти си Детето на Мрака. Ако проведем битката тук и сега и ти си предопределена да загубиш, кой ще поеме товара ти? Може би Урвон или Агачак? Или някой друг? Във всеки случай не ти ще бъдеш призвана да се явиш на последната среща — такава мисъл не би могла да понесеш, нали? Помисли, Зандрамас, и вземи решение.

Двете жени стояха една срещу друга. Ярките проблясъци на последните светкавици хвърляха по лицата им зловеща светлина.

— Е, Зандрамас?

— Със сигурност ще се срещнем, Поледра, и тогава всичко между нас ще се реши — но не тук. Това не е мястото, което съм избрала. — Въздухът около Детето на Мрака проблесна за миг, след това Зандрамас внезапно изчезна, а Гарион почувства буйната вълна, предизвикана от преместването и в пространството.

Тя тръгна към него с величествени, бавни стъпки. Златистите й очи бяха загадъчни.

— Прибери меча, Гарион — каза тя. — Вече няма нужда от него.

— Да, бабо. — Той вдигна оръжието над рамото си и ножницата го плъзна.

— Чу всичко, нали?

— Да, бабо.

— Значи си разбрал?

— Не, не всичко.

— Сигурна съм, че след време ще разбереш. Ела да влезем. Искам да поговоря със съпруга си и с дъщеря си.

— Добре. — Гарион беше наясно с правилата за изискано поведение, но не знаеше дали ако се опита да й помогне, няма да открие, че тя не е от плът и кръв. Ала добрите маниери изискваха да й подаде ръка и той стисна зъби и я хвана за лакътя.

Тя беше толкова истинска, колкото и самият той! Това го накара да се почувства по-добре.

— Благодаря, Гарион. — Тя се усмихна дяволито. — Да не би да мислеше, че ръката ти ще премине през мен?

Той се изчерви.

— Ти знаеш какво мисля.

— Разбира се. — Поледра се засмя тихо, сърдечно. — Това съвсем не е толкова чудно, Гарион. Ти приемаш образа на вълк, а вълците лесно издават мислите си. Забелязах объркването ти по стотиците малки движения и жестове, които направи, без да осъзнаваш това.

— Не знаех, че е така.

— Наистина е очарователно. Малките вълчета го правят непрекъснато.

— Благодаря — сухо каза той.

Влязоха в двора на чифлика.

Дурник и Тот гасяха последните пламъци по обгорялата стена на една от пристройките в двора. Силк, Ерионд и Сади им подаваха пълни с вода кофи. Драконът не бе имал достатъчно време да запали с огнения си дъх сградите, затова пожарите не бяха нанесли сериозни щети.

Поулгара прекоси двора, вперила сериозен поглед пред себе си. Се’Недра и Велвет вървяха на крачка след нея.

— Майко — каза простичко вълшебницата.

— Изглеждаш добре, Поулгара — отвърна жената със светлокестеняви коси, сякаш двете бяха разговаряли миналата седмица. — Семейният живот ти се отразява добре.

— Харесва ми — усмихна се Поулгара.