Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

В крайна сметка този звук го накара да се осъзнае. Мисълта, която изгаряше съзнанието му, беше мисъл на дива твар — вълк, затова се отнасяше само за настоящия момент. Ако Зандрамас наистина стоеше само на няколко скока от него, той можеше да разкъса плътта й, още преди писъците да достигнат близките хълмове. Но ако фигурата, изправена пред белоокия Нарадас, беше само проекция, образ, лишен от плът и кръв, тогава зъбите му щяха да изщракат в празното пространство и магьосницата от Даршива щеше да се спаси от отмъщението му, както бе станало в Ашаба.

Може би мисълта, която изгаряше съзнанието му, я предупреди. Или пък — както често правеше Поулгара — Зандрамас проучи околността със силата на ума си и откри своя противник. Изведнъж магьосницата изсъска уплашено:

— Опасност! — След това по устните й пробяга жестока, неумолима усмивка. — Но аз мога да променям формата си и ставам недосегаема за магиите на алорните. — Зандрамас се съсредоточи, след миг придоби неясни очертания и внезапно пред погледите на уплашените слонове се появи огромен дракон. Чудовището разпери криле, огромни като корабни платна, и полетя във влажния нощен въздух. Тъмнината се изпълни с пронизителен рев, в пространството се понесе гъст стълб кървавочервени сажди, обвиващи пламъците около чудовището.

„Лельо Поул! — мислено извика Гарион. — Към вас приближава дракон!“

„Какво?“ — долетя до него мисълта й.

„Зандрамас промени формата си! Сега лети към вас!“

„Върни се! — решително заповяда вълшебницата. — Веднага!“

Вълкът се завъртя на място, изравяйки влажния торф с ноктите си, и затича с все сила към чифлика. Зад гърба си чуваше пронизителния, изпълнен с паника рев на слоновете, а отпред до слуха му долиташе оглушителният писък на огромния дракон. Гарион тичаше отчаяно напред — знаеше, че каквито и мерки да предприемат Поулгара и приятелите му, няма да успеят да наранят Зандрамас. Единствено пламтящият меч на Желязната хватка можеше да я прогони.

Секундите му се струваха часове. Виждаше пред себе си огнения дъх на дракона, който осветяваше надвисналите над главата му мрачни буреносни облаци. Зловещи бледосини светкавици проблясваха сред пламъците и потъваха в земята. Изведнъж Зандрамас сви огромните си криле и се спусна стремглаво към чифлика, бълвайки огнени кълба.

Гарион направи няколко скока, отново прие човешки образ и продължи да тича към портата, размахвайки пламтящия меч на Желязната Хватка над главата си.

Драконът разпери криле и кацна в двора, продължавайки да бълва пламъци и дим. Разлюля змийския си врат, изхвърляйки нажежени до бяло огнени кълба към дървените постройки. Изсъхналото дърво се овъгли и от него започна да се вдига гъст дим. На няколко места по рамките на вратите се появиха малки сини пламъчета, които постепенно започнаха да се увеличават.

Гарион се втурна в двора с високо вдигнат меч и започна да нанася безмилостни удари срещу дракона.

— Може би си недосегаема за магиите, Зандрамас — изкрещя той, — но нищо не може да те предпази от това!

Тя издаде остър писък и изпрати към него огнено кълбо, което го обви от всички страни. Без да му обръща внимание, Гарион продължи да я отблъсква с меча и с огнения лъч, който се отделяше от кълбото. Най-сетне, неспособна да понесе безпощадните му удари, Зандрамас излетя, като с дългите нокти на краката си успя да събори покрива на двуетажния чифлик. След това кацна извън двора и продължи да бълва пламъци срещу сградата.

Гарион изскочи от портата, възнамерявайки да нападне Зандрамас още веднъж, ала изведнъж спря. Драконът не беше сам. Една синя вълчица, обгърната от блестяща светлина, се изправи срещу приелата образа на дракон магьосница от Даршива. Синята вълчица придоби колосални размери, също както беше направила Поулгара в Стис Тор, за да се изправи срещу бог Иса. Самият Гарион беше направил същото в Града на Вечната нощ, преди съдбоносната битка с Торак.

Подобна картина можеше да се роди само в най-страшните човешки кошмари. Драконът използваше пламъци, а вълчицата — ужасните си зъби. Синята хищница не беше от плът и кръв, но зъбите й май бяха истински. Огнените кълба на дракона не успяваха да я наранят. И все пак, въпреки че зъбите на вълчицата бяха много остри, те не бяха в състояние да пробият люспестата броня на дракона. Между двете същества бушуваше титанична битка, чийто край не се виждаше. На Гарион му се стори, че става нещо странно. Светлината не беше достатъчно силна и ужасяващите проблясъци на светкавиците повече скриваха, отколкото озаряваха очертанията на биещите се същества, ала нямаше съмнение, че всеки път, когато вълчицата се втурваше в атака, драконът отстъпваше назад. Изведнъж Гарион откри коя е причината за това. Зъбите на вълчицата не бяха в състояние да наранят дракона, но ореолът, обвиващ тялото й, нанасяше страшни удари.