Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Ще останем тук — каза Белгарат. — По брега на реката може да има охрана. Няма да имаме никаква полза, ако безпричинно дебнем в тъмното.

Гърбавият магьосник сви рамене.

— Както желаеш.

Поулгара, бледа и безшумна като привидение, прелетя над стената, кацна на двуколката, която стоеше насред двора, бързо прие човешки образ и възкликна:

— О, богове! Имаш право, Гарион. — И тръгна към кухнята.

След пет минути Дурник въведе останалите в двора, огледа се, засмя се и каза:

— Човек може да си помисли, че самият Фалдор ще излезе да ни посрещне. Как е възможно две ферми, които са на такова голямо разстояние една от друга, да си приличат толкова много?

— Това е най-подходящият начин за разположението на постройките в една ферма, Дурник — каза Белгарат. — Рано или късно всички практични хора на земята ще го разберат. Можеш ли да накараш кравата да млъкне? Няма да можем да спим, ако продължи да мучи.

— Веднага ще я издоя. — Ковачът скочи от седлото и поведе коня си към обора.

Белгарат го погледна с умиление и отбеляза:

— Утре сутринта май ще се наложи да го отведем насила оттук.

— Къде е Поулгара? — попита Силк, докато помагаше на Велвет да слезе от седлото.

— Къде другаде, освен в кухнята? — Белгарат посочи отворената врата. — Може би ще се окаже по-трудно да измъкнем нея оттам, отколкото да накараме Дурник да излезе от ковачницата.

Велвет изглеждаше разсеяна, дори замечтана. Ефектът от лекарството, което й беше дал Сади, все още не беше преминал. Гарион се надяваше, че Поулгара стриктно я държи под контрол.

— Колко мило — рече тя и се облегна на рамото на Силк. — Напомня ми за родния дом.

Изражението на Силк беше предпазливо като на човек, готов да си плюе на петите.

Тази вечер отново се нахраниха добре. Златната светлина на восъчните свещи изпълваше стаята и се отразяваше от излъсканите дъна на медните котли, които висяха на стената. Стаята беше уютна и топла въпреки бурята, която се бе разразила още в ранния следобед. Навън ечеше воят на вятъра и тътенът на гръмотевиците и силни дъждовни струи се забиваха косо в прозорците.

Гарион беше изпълнен с необикновено спокойствие, каквото не беше изпитвал повече от година. Прие го с благодарност, защото знаеше, че то ще укрепи силите му за изпълнените с безкрайно напрежение месеци, които го очакваха.

— О, богове! — възкликна Сади, който бе клекнал да даде на Зит купичка току-що издоено мляко.

— Какво има, Сади? — попита Велвет. Ефектът от лекарството беше преминал и вече не се налагаше Поулгара да я държи под око.

— Зит ни е приготвила малка изненада — каза евнухът с истинска наслада. — Всъщност няколко малки изненади.

Велвет се приближи любопитно към него и възкликна:

— О! Възхитителни са, нали?

— Какво има? — попита Поулгара.

— Нашата скъпа Зит стана майка — отвърна Велвет.

Всички станаха и отидоха да видят новородените змийчета. Също като майка си те бяха яркозелени и имаха характерната червена ивица от главата до опашката. Бяха пет, мънички като червейчета. Всички бяха изпълзели до чинийката и пиеха мляко, като мъркаха доволно, подали раздвоените си езичета. Зит се бе навела загрижено над тях, ала не изглеждаше никак застрашително.

— Това обяснява защо напоследък се държеше толкова зле — заключи Сади. — Защо не ми каза, Зит? Можех да ти помогна при раждането.

— Не бих желал да бъда акушерка на змия — рече Силк. — Освен това мислех, че влечугите снасят яйца.

— Повечето от тях наистина го правят — призна Сади. — Но има някои живораждащи видове. Зит е от тях.

— Аз си мислех, че просто е малко напълняла — сподели Велвет. — А през цялото време тя е била бременна.

Дурник се намръщи.

— Тук нещо не е наред — каза той. — Нийса не е ли единственото място, където се среща този вид змии?

— Да — отвърна Сади. — И дори там са истинска рядкост.

— Но как тогава… — Дурник се изчерви. — Как е станало това? Ние от доста време не сме ходили в Нийса. Къде Зит е срещнала бащата?

Сади примигна.

— Наистина! Това е невъзможно. Зит, какво си направила?

Малката зелена змия не му обърна никакво внимание.

— Това не е чак такава загадка, Сади — рече Ерионд и се засмя. — Не си ли спомняш какво каза Кайрадис на Зит, когато бяхме в Ашаба?

— Че нещо е било отложено. Наистина не обърнах внимание на думите й. Точно тогава бяхме заети с нещо друго, което ми отвлече вниманието, ако си спомням правилно.

— Пророчицата каза: „Бъди спокойна, малка сестрице. Това, за което си родена, вече е изпълнено. Дълго отлаганото събитие най-сетне ще се случи.“ Значи за това е говорила Кайрадис. Раждането на змийчетата е дълго отлаганото събитие.