Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Да, няма да бъде.

— Гласът идва от бъдещето — тоест след избора на новото божество. Това означава, че Детето на Светлината ще победи, нали?

Гласът въздъхна.

— Защо винаги усложняваш нещата, Белдин? Гласът, които е разговарял с гролима, потвърждава вероятността да се появи новият дух. Гласът се обръща към миналото, за да подготви нещата, в случай че Детето на Светлината надделее в битката. Изборът все още не е направен, знаеш това.

— Но тази възможност има огромна сила, нали?

— Да, понякога в съществуващите възможности се крие по-голяма сила, отколкото в самата действителност.

— В такъв случай другият дух също може да се върне в миналото и да прави приготовления, нали?

— Не бих се изненадал, ако стане точно така. Най-сетне забеляза очевидното.

— Следователно отново сме там, откъдето започнахме. Все още има две пророчества, които се борят за надмощие във времето и пространството.

— Не. Изборът ще елиминира едното от тях веднъж завинаги.

— Това не го разбирам — призна Белдин.

— Въобще не мислех, че ще разбереш.

— Какви приготовления прави новият глас? — попита внезапно Поулгара.

— Гролимът, който дойде при вас, ще бъде пророкът и първият ученик на новия бог — разбира се, ако Детето на Светлината победи.

— Та той е гролим!

— Не аз взимам решенията. Новият бог ще бъде закрилник на всички ангараки. В такъв случай подобен избор наистина има смисъл.

— Значи ще се наложи да свикнем с това… но мисля, че ще ни трябва известно време.

— Ти страдаш от същите предразсъдъци като мен, Поулгара — засмя се гласът. — Но мисля, че в края на краищата ще се приспособиш по-лесно от тези двама упорити старци. С времето ще приемеш направения избор. А сега, ако нямате повече въпроси, аз си тръгвам. Имам да върша още работа — в друго измерение на времето.

Залязващото слънце хвърляше жълтеникави отблясъци върху обагрените в тъмноалено облаци, намирайки пролуки сред напорите на приближаващата буря. Гарион се изкачи на един хълм и погледна към долината, която трябваше да прекосят. Там забеляза няколко сгради. Изглеждаха му толкова познати, че приклекна и се взря с изумление в тях. След това застана на четири крака и пълзя внимателно през високата трева. Не видя никакъв пушек. Голямата порта беше отворена, но той не желаеше да рискува — фермерите изпитваха подсъзнателна омраза към вълците и Гарион не искаше някой от тях да изпрати от засада някоя стрела по него.

Спря и легна по корем на земята. Изглежда, постройката беше изоставена. Той се затича напред и се промъкна внимателно през отворената порта. Дворът беше голям почти колкото фермата на Фалдор, която се намираше на половин свят оттук.

Шмугна се през отворената врата на близката барака и започна да души въздуха: ослушваше се внимателно, за да разбере дали наистина е сам. От чифлика не долиташе никакъв шум освен жалното мучене на някаква крава с натежало виме, която чакаше да бъде издоена. Усети и миризма на хора, но те бяха напуснали чифлика отдавна.

Измъкна се от бараката и затича от врата на врата — отваряше ги, натискайки дръжките на бравите с челюсти. Мястото му се стори толкова познато, че изпита непреодолима носталгия, макар и да си мислеше, че отдавна е забравил това чувство. Пристройките приличаха много на тези във фермата на Фалдор. Ковачницата беше почти същата като онази, в която навремето работеше Дурник. Стори му се дори, че чува ударите, които приятелят му непрестанно сипеше върху наковалнята. Беше сигурен, че дори да затвори очи ще прекоси безпогрешно двора и ще стигне в кухнята.

Обиколи една подир друга всички стаи на приземния етаж. След това се изкачи по стълбите на горния. Ноктите на краката му дращеха дървените стъпала.

Навсякъде беше пусто.

Излезе от къщата и потръгна към обора. Кравата измуча панически и той спря — не искаше да я безпокои.

„Лельо Поул“ — извика мислено той.

„Да, скъпи?“

„Тук няма никой. Мястото наистина е чудесно.“

„Думата «чудесно» трябва да се използва в много редки случаи, скъпи.“

„Почакай, докато го видиш сама.“

След малко Белгарат се шмугна през портата, подуши въздуха, огледа се, възвърна човешкия си облик и се засмя.

— И сякаш се връщаме вкъщи, нали?

— Аз си помислих същото — отвърна Гарион, изправи се и отупа дрехите си.

Белдин долетя, описвайки широка спирала, кацна, също прие човешкия си образ и каза:

— Можем да стигнем там преди да се стъмни.