Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Прекаляваш, Ургит.

— Не, не прекалявам, Агачак. Векове наред, а по-всяка вероятност цели епохи, вие, гролимите сте контролирали всичко в Ктхол Мургос. Но тогава Ктучик беше все още жив. Това ти беше известно отдавна, нали, старче? Той се опита да се бие с Белгарат, но Белгарат го съкруши. Може би аз съм единственият мург, видял Белгарат и останал жив, за да опише срещата си с него. Всъщност с него сме в твърде добри отношения. Би ли искал да се срещнеш с Белгарат? Вих могъл да ви запозная, само ми кажи, че искаш.

Агачак се дръпна уплашено.

— Така е много по-добре, Агачак — заяви Ургит с равен тон. — Безкрайно се радвам, че разбираш какво е истинското положение на нещата. Сигурен съм, че можеш да вдигнеш ръка срещу мен и да ме посочиш с пръст, но аз разпознавам твърде добре жестовете, с които се правят магии. Миналата зима, докато препускахме в Ктака, наблюдавах Белгарат много внимателно. Само да си мръднеш пръста, в гърба ти ще се забият десетки стрели. Стрелците вече са заели местата си и лъковете им са опънати. Помисли си по този въпрос — докато напускаш покоите ми.

— Това държане не е типично за теб, Ургит — викна Агачак. Ноздрите му бяха побелели от ярост.

— О, зная, зная. Прекрасно, нали? Е, можеш да си вървиш, Агачак.

Йерархът се обърна и тръгна към вратата.

— О, между другото, старче — добави Ургит. — До ушите ми стигна новината, че скъпият ни брат Гетел от Тулдом починал наскоро — вероятно от нещо, което непредпазливо е изял. Тулите ядат каквото им попадне — всичко, което плува, лети, пълзи или снася яйца върху развалено месо. Всъщност много жалко. Гетел беше един, от малцината на света, когото можех да обиждам. Впрочем сега на трона се изкачи полуумния му син Нател. Срещал съм се с Нател. Той има ум и манталитет на земен червей, ала е истински ангаракски крал. Защо не провериш дали той не би искал да дойде с тебе в Малореа? Може би ще ти трябва доста време, докато му обясниш къде се намира Малореа, защото Нател смята, че светът е плосък. Е, аз имам пълно доверие в способностите ти, Агачак. — Ургит помаха с ръка на вбесения Йерарх. — Хайде, тичай сега — подкани го кралят. — Върви си в храма и изкорми още неколцина гролими. Може би дори ще успееш отново да запалиш огньовете в светилището, а? Ако не друго, те поне ще ти помогнат да успокоиш нервите си.

Агачак изхвърча навън, като затръшна вратата. Ургит удари с юмрук облегалката на трона и започна да вие от смях.

— Не мислиш ли, че наистина прекали, сине? — попита лейди Тамазин от потъналата в мрак ниша, откъдето бе чула целия разговор.

— Може би, мамо — съгласи се той, все още неспособен да спре да се смее. — Но беше толкова приятно, нали?

Възрастната дама се приближи куцукайки и му се усмихна с обич.

— Да, Ургит — рече тя. — Наистина беше приятно, ала не притискай Агачак толкова силно. Той може да бъде опасен враг.

— Аз имам много врагове, майко — подхвърли Ургит и подръпна несъзнателно дългия си остър нос. — Повечето от хората по света ме ненавиждат, ала вече свикнах с това — нали няма да ми се налага да ме избират за свой владетел.

Управителят на замъка Оскатат също излезе от нишата, намръщи се и каза:

— Какво ли ще правим с тебе, Ургит? Всъщност на какво точно те научи Белгарион?

— Научи ме как да постъпвам, за да бъда достоен крал. Оскатат. Може да не се задържа на трона дълго, но докато съм на него, ще бъда крал. Без друго враговете ми ще ме убият, затова ще радвам на титлата си, докато мога.

Майка му въздъхна и вдигна безпомощно ръце.

— Оскатат, с него не можеш да излезеш на глава.

— Предполагам, че имате право — съгласи се белокосият мъж.

— Принцеса Прала иска да говори с теб — обърна се Тамазин към сина си.

— Незабавно съм на нейно разположение — обяви Ургит. — Не само незабавно, но и во веки веков, ако не бъркам някъде в условията на брачния договор.

— Бъди мил — укори го Тамазин.

— Ще бъда, майко.

Принцеса Прала от династията Ктан влезе през една странична врата. Беше облечена в костюм за езда, състоящ се от дълга до прасците черна пола, бяла сърмена блуза и лъснати ботуши. Токовете й удряха мраморния под като чукове, дългата й черна коса падаше по гърба й, а очите й святкаха опасно. Държеше някакъв свитък.

— Бихте ли ми помогнали, милорд Оскатат? — помоли лейди Тамазин.

— Разбира се, милейди — отвърна той с нежна загриженост и й предложи ръката си. След това двамата се оттеглиха.

— А сега пък какво има? — попита предпазливо Ургит бъдещата си невяста.