Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Не съм ви виждала от доста време — отбеляза Порен и също седна.

— Бяхме в Малореа — каза Вела и започна да се разхожда из стаята, оглеждайки мебелите с оценяващ поглед.

— Нима това не е опасно? Чух, че там върлувала чума.

— Епидемията е ограничена предимно в Мал Зет — отговори Ярблек. — Поулгара убеди императора да затвори градските порти и да не допуска никого нито да влиза, нито да напуска столицата.

— Поулгара ли? — възкликна Порен и се изправи. — Че какво прави тя в Малореа?

— Последния път, когато я видях, се беше насочила към Ашаба. Белгарат и всички останали са с нея.

— А как са стигнали в Малореа?

— С кораб, струва ми се. Плавали са доста дълго.

— Ярблек, нима ще трябва да изтръгвам насила всяка дума от устата ти? — попита Порен, изгубила всякакво търпение.

— Сега идвам до най-важната част, Порен — отвърна надракът малко обидено. — Какво искаш да чуеш първо: цялата история или съобщението, което нося за тебе?

— Просто започни от самото начало, Ярблек.

— Щом искаш. — Надракът почеса брадата си. — Онова, за което се сещам, е следното: Силк, Белгарат и останките били в Ктхол Мургос. Там били пленени от малореанците и Закат ги отвел в Мал Зет. И онзи младият мъж с огромния меч, Белгарион… Та Белгарион и Закат станали приятели…

— Гарион и Закат — приятели? — недоверчиво попита Порен. — Как е станало това?

— Не зная. Не съм бил там, когато се е случило. Казано накратко, двамата станали приятели, но точно по това време в Мал Зет избухнала чумната епидемия. Аз успях да измъкна Силк и останалите извън града и всички тръгнахме на север. Преди да стигнем Вена, се разделихме. Те искаха да отидат в Ашаба, а пък аз имах цял керван със стоки, които трябваше да закарам в Яр Марак. Всъщност продадох ги с голяма печалба.

— А защо са тръгнали към Ашаба?

— Преследват някаква жена на име Зандрамас — същата, която отвлякла сина на Белгарион.

— Жена ли? Значи Зандрамас е жена?

— Така ми казаха. Белгарат ми даде едно писмо и каза да ти го предам. В него е описано всичко. Казах му, че не бива да пише нито една дума, но той не ме послуша. — Ярблек се размърда в креслото, стана, пъхна ръце под полите на палтото си и измъкна едно смачкано и не особено чисто парче пергамент. След това бавно отиде до прозореца, погледна навън и попита:

— Онова там да не би да е момчето на Трелхайм? Онова едрото, с рижата коса?

— Да — отвърна разсеяно Порен, опитвайки да се съсредоточи върху пергамента.

— Значи той е тук? Искам да кажа — граф Трелхайм?

— Да. Но не зная дали е станал. Снощи се легна твърде късно, а и беше малко пийнал.

— Такъв си е Барак — засмя се Ярблек. — Довел ли е жена си и дъщерите си?

— Не — отговори Порен. — Те са във Вал Алорн подготвят венчавката на най-голямата му щерка.

— Толкова ле е пораснало туй хлапе?

— Череките се женят млади. Изглежда мислят, че бракът е най-сигурното средство да опазят дъщерите си от различни неприятности. Барак и синът му дойдоха тук, за да се измъкнат от суетенето и суматохата около сватбата.

— Веднага отивам да го събудя. Ще ми се да проверя дали има нещо за пиене. — Надракът разтри слепоочията си и се намръщи. — Тази сутрин не съм в блестяща форма, а Барак е прекрасен човек. С него всеки може да прекара добре. Ще взема да пийна, та да се оправя. Пък и ти трябва да прочетеш пощата си. О — добави Ярблек, — щях да забравя. Имам още писма за теб. — Той започна да рови из джобовете на оръфаното си палто. — Едното е от Поулгара. — И той небрежно го хвърли на масата. — А това е от Белгарион. Това — от Силк, а пък това — от русокосото момиче с трапчинките — дето му викат Велвет. А пък змията не ти изпрати нищо — нали ги знаеш какви са змиите. А сега ще ме извиниш, но наистина не се чувствам особено добре. — Надракът се обърна и тръгна с олюляваща се походка към вратата.

— Този човек наистина ме изкарва от търпение — заяви Порен.

— Нарочно го прави. — Вела вдигна рамене. — Смята, че е забавно.

— Ярблек каза, че и ти носиш съобщения за мен — рече кралицата. — Мисля, че ще е най-добре да прочета всичко наведнъж — така ще изживея всички неприятни изненади само един път.

— Нося ти само едно съобщение, Порен — отговори Вела. — При това устно. Лизел — момичето, което наричат Велвет — ме помоли да ти предам нещо, когато останем насаме.

— Какво? — попита Порен и остави писмото на Белгарат.

— Не съм сигурна как са разбрали — подхвана Вела, — но изглежда, че кралят на Ктхол Мургос не е син на Таур Ургас.